Той бе станал геомант. Едновековно проучване го бе превърнало в най-великия геомант, съществувал някога, но пак не го бе доближило до крайната цел. Гилаелит все още се бе чувствал застрашен — някакво непредсказуемо събитие все още можеше да преобърне внимателно изграденото му съществуване. И действително бе станало така. Тиан се бе появила, а амплиметът ѝ бе отворил редица по-рано немислими възможности.
Самата Тиан също бе разстроила контрола му. В началото: заради привързаността му към нея, която тетрархът бе намерил за вълнуваща. Но скоро подреденият му живот бе рухнал в бързо разрастващ се хаос. Бе изникнал Витис, Кларм също се бе появил. Собствените му слуги бяха започнали да заговорничат зад гърба му. Сетне Гирил го беше отвлякла. След всичко това непоклатимият контрол на Гилаелит бе започнал да се пропуква. Предишното отчайващо безсилие отново заплашваше да се завърне. В Снизорт бе позволил отношенията му с Тиан да рухнат. Той съжаляваше не само заради загубата на приятелството, а и заради загубата на ученичка, достойна за него. Но тогава не бе имал избор.
Гилаелит бе успял да избегне затъването в асфалта, но въпреки това животът му продължаваше да затъва. Здравето му се влошаваше с всеки изминал ден, чувстваше се все по-напрегнат и паникьосан. Това бяха признаци, които той не искаше да признае пред себе си. Никога не бе очаквал, че ще се окаже толкова уязвим. Пореден пристъп на паника започна да го души.
За да се успокои, той започна да си преговаря минералите и техните свойства. Отдавна бе открил, че това начинание действа изключително успокояващо. Тетрархът бе изредил всички свойства на кварца и флуорита и се канеше да премине към калцита, когато умът му се изпразни изцяло и необяснимо.
Калцит, помисли си той. Ромбоидни кристали, понякога призматични или… или…
Нищо! Тетрархът не можеше да си спомни нито една от десетките особености, включително разцветките. Смътно се досети, че калцитът е предимно бял. И толкова.
Той избра друг минерал — барит. Нищо. Доломит. Нищо. Сяра. Нищо. Сетне, с ужас, който не можеше да бъде описан, целият каталог минерали изчезна от ума му. Подобно нещо не се беше случвало нито веднъж през сто и тридесетте години, изминали от научаването му.
Просто си изтощен, каза си той. Напрягаш се прекалено. Дай си възможност да си починеш. Той прогони провала от съзнанието си. Или поне се опита, защото отвратителната мисъл не спираше да изниква отново: Гилаелит изобщо не се бе напрягал — изреждането бе трябвало да го отпусне. Това оставяше едно-единствено обяснение. Изглежда по време на бягството от Снизорт бе увредил част от мозъка си.
Гилаелит не повтори опита, защото се страхуваше. През дългия си живот се бе натъквал на малко проблеми, които да не се поддават на интелекта — било чрез геомантия, било чрез чиста воля. Той дори бе открил решение за смущаващите човешки взаимоотношения: да определя хората, които допуска в живота си. Онези, които не можеха да бъдат контролирани, той просто изтласкваше. Преди появата на Тиан емоциите не бяха оказвали влияние върху живота му. Поне така обичаше да мисли. Тетрархът бе човек, насочван от чистия разум. Ако изгубеше способността да се осланя на интелекта си, какво щеше да му остане?
След още няколко дни почивка Гилаелит се бе възстановил достатъчно, за да се изправи на крака. Той се отправяше в познатия път към тоалетната (за трети път в последните няколко часа), накуцващ като старец, когато някаква женска се присъедини към него.
— Бихте ли ме последвали? — учтиво каза тя. — Гирил желае да разговаря с вас.
Тонът ѝ не издаваше нищо за евентуалната причина на призива. Апатичен, Гилаелит провлачи крака след нея. Ужасѐн от състоянието си, той не бе способен да се притеснява за друго. Не му даваха мира опасенията, че е възможно никога да не се възстанови.
Гирил стоеше край овална каменна маса, оставена от скалата при оформянето на това помещение. Тя изучаваше някакви документи, но ги остави при влизането му.
— Търсачите се завърнаха от Снизорт — каза матриархът. — Ти се оказа прав. Имало е остатъчен материал, образувал се на мястото на експлозията.
— Успели ли са да се сдобият с него?
— Уви, някой го е открил преди нас.