— Кой? — попита Гилаелит. — Някой от скрутаторите?
— Така изглежда.
Идеята му за остатъците от експлозията го бяха споходили в неочаквано вдъхновение. Сега хипотезата му се бе потвърдила и тетрархът трескаво обмисляше следствията. Дали образуването на остатъчния материал е било свързано с амплимета на Тиан, общуването му с възловата точка и онези нишки, които бе разпръснал из Снизорт? А може би от излъчванията бе изчерпена прекалено много енергия и възловата точка бе рухнала в нищо — нихилий? Много зависеше от отговора.
— Притежаването на това вещество може да придаде допълнителна увереност на човечеството — додаде Гирил. — Но това знание може да е от полза и за нас…
— Как така?
— Макар че в Снизорт почти получиха поражение, човеците преследват земните ни сили към морето. Ще приготвим капан и ще ги унищожим. Какво мислиш за това, тетрархо?
— Не бих искал да видя края на никоя армия — отвърна той, — била тя човешка или лиринкска.
— На мен също не ми е приятно, но ситуацията го налага. Въпреки пропагандата на скрутаторите, не ние започнахме тази война. В началните дни те отхвърлиха всички наши предложения за мирно споразумение. Те ни считат за чудовища, които не притежават правото на съществуване. Сега предимството е на наша страна и скоро може да спечелим войната. Няма да позволя на притесненията за съдбата на войниците им да ми попречат.
Гилаелит все още мислеше за остатъчния материал.
— Значи съм бил прав за възловата точка.
— А аз държа на думата си. Ще те отведа навсякъде, където пожелаеш, стига да е разумно искане. Не мога да те отнеса дълбоко в Лауралин, нито в някое друго място, което би застрашило собствения ми живот. Къде искаш да отидеш?
— Не съм сигурен — отвърна тетрархът. — Заради…
— Заради предателството ти към скрутаторите — помогна тя. — И аахимите.
За момент той изпита известен срам.
— Да. Малко са местата в Лауралин, където бих могъл да живея в безопасност, освен ако не избера отшелническия живот в някоя пещера. А не мога да направя това — работата ми все още е всичко за мен.
Въпреки че онзи случай продължаваше да го притеснява…
Гилаелит осъзна, че Гирил се е втренчила в него.
— Трябва да разполагам с геомантичните си инструменти и да се намирам в близост до възлова точка — продължи той, — за предпочитане силна. Бях си подготвил убежище далеч на юг, само че здравето ми не е достатъчно добро, за да отида там без слуги и верни пазачи. Заради… ситуацията ми намирането на подходящ персонал може да се окаже невъзможно. Но…
— Да? — подкани го Гирил.
— Ако ми предоставиш правото да пътувам необезпокояван, а също и малка група от пленниците си, в Мелдорин има място, което ще ми свърши добра работа. То е изпълнено с древни резонанси и би ми позволило да продължа работата си.
— Искаш да ти предоставя слуги? — възкликна тя. — Това превишава предложената от теб услуга. Ако се съглася, какво би ми предложил в замяна?
— Съдействието ми в разрешаването на всички ваши бъдещи проблеми от геомантично естество — отвърна Гилаелит.
— И какво те кара да мислиш, че ще се натъкнем на такива?
— Вярвам, че с напредъка на войната това е неизбежно. Например очаквам, че бихте искали да усъвършенствате възлопресушителите си.
— Как бих могла да се доверя на човек, който е предал собствения си вид заради чужд? — справедливо изтъкна Гирил.
— Аз произхождам от няколко вида, така че не се считам за предател. А и вие не сте толкова чужди, колкото изглежда на пръв поглед. Освен това кога не съм удържал на думата си?
— Имало е и такива случаи, щом споменаваш това. Но за момента това е достатъчно. Мисля, че няма да създадеш проблеми в Мелдорин. Кое е въпросното място, на което желаеш да отидеш, изпълнено с древни отгласи?
— Някога се е наричало Алцифер.
— Алцифер! — Жълти ивици блеснаха върху хълбоците ѝ. — Това ли е всичко, което ще искаш, или ще има и друго?
Реакцията ѝ го притесни.
— Не може да е на повече от няколко дни полет. Това е прословутият град, построен от харона Рулке…
— Зная всичко за Алцифер. — Гирил започна да се смее. Лиринксите рядко изразяваха веселие, но сега тя компенсираше, защото се тресеше от смях, а стотиците ѝ зъби блестяха. — Алцифер!
— Проблем ли има? — попита тетрархът, неспокоен. — Все пак ти се съгласи…
— Щастлива съм, че мога да ти се отплатя тъй лесно — засмя се тя. — И сам би могъл да стигнеш до желаното място. Оелил е вдълбан в скалите точно под Алцифер.