— Трудно ми е да повярвам, че някога си я харесвал — каза Флид. — През цялото време ти не ѝ обръщаше внимание.
— Аз… — Ниш се поколеба. — Аз много я харесвам, но…
— Така си и мислех — хладно го прекъсна скрутаторът. — Ти искаш детето, но не и майката. Остани тук.
— Какво е трябвало да сторя?
— Трябвало е да мислиш, преди да легнеш с нея. Някои жени се интересуват единствено от бебето и нямат нужда от бащата, но Юлия не е една от тях. Тя винаги отдава цялото си сърце, а ти си го отхвърлил. След всичко, което е преживяла досега, как очакваш да реагира?
— Не можете ли да я вразумите?
— Ти си празноглавецът, който се нуждае от вразумяване.
— Но детето е и мое.
— Сега се сети. — Флид въздъхна. — Ще видя какво мога да направя, макар че и моята репутация пред Юлия не е особено висока.
Ниш все още оставаше объркан. Как бе възможно тя да не го иска? Нали той беше бащата.
Мина дълго време, преди скрутаторът да се завърне с Юлия. Отсъствието им бе предоставило на механика значително време за размисъл, но той пак не бе постигнал разбиране. Нима тя бе очаквала незабавно обяснение в любов? За Ниш това бе нещо, което се нуждаеше от осмисляне. Но това не означаваше, че той не изпитваше привързаност.
Двамата изникнаха право до него, Юлия умееше да се придвижва напълно безшумно. Крил-Ниш не можеше да види лицето ѝ, за да определи как се чувства тя. Но Флид изглеждаше доволен.
— Намерихме плодово дърво — каза той и постави някакъв предмет, наподобяващ лимон, в ръката на Ниш. — Опитай. Вкусни са.
С палеца си механикът се зае да бели кората. Плодът се оказа твърд на места, с плътност, напомняща авокадо. Обелил заострената половина, Ниш нетърпеливо отхапа. Богатият и маслен вкус нанесе удовлетворяващ удар срещу глада му, макар да се задържаше дълго в небцето. Останалата половина Хлар прибра в джоба си.
— Дояж го — посъветва Флид от мрака. — Набрал съм цяла пазва.
Юлия все така се държеше настрана. Тъй като скрутаторът крачеше до нея, Ниш нямаше възможност да разговаря с девойката.
Тримата продължиха сред храсталаци, дълга суха трева и накрая рядка гора. По луната, надничаща сред шипестите клони, можаха да определят, че е почти десет вечерта.
Когато достигнаха малка поляна, Флид простена и обяви:
— Тук ще спрем за няколко часа почивка. Не мога да направя нито крачка повече.
Ниш бе изненадан, че старецът е успял да прекоси и толкова — с рана във всеки крак и насечен от камшик гръб. Тъй като се опасяваха, че въздухоплавът все още ги търси, те не запалиха огън, а легнаха направо върху земята. Или поне Ниш и скрутаторът сториха това. Докато механикът обмисляше какво да каже на Юлия, тя изчезна. Може би се бе присвила в хралупата на някое дърво. В мрака бе безсмислено да я търси. Утре, реши той. Още на развиделяване ще я потърся и ще се разберем.
Някъде около полунощ Ниш се събуди със схванат врат. Луната хвърляше дълги сенки сред поляната. По навик той се претърколи по гръб и трябваше да стисне зъби, за да преглътне стенанието си. Някъде в южното небе блесна светлина — сребърен кинжал, разсичащ черно кадифе.
— Спите ли, Ксервиш? — тихо каза той и докосна скрутатора по ръката.
— И аз видях.
— Според вас какво…
— Не искам да зная — промърмори Флид. — Приготви се да продължим.
— Какъв е смисълът, ако могат да ни проследят?
Ксервиш Флид не си направи труда да отговори.
— Юлия? — просъска той. Дребен силует се отдели от дърветата зад тях. Дребната жена се приближи до скрутатора. Не до Ниш. — Какво виждаш в модела си?
За момент тя замълча напрегнато, застинала.
— Нищо — отвърна накрая перцепторът.
Отново настъпи мълчание.
— Не ти вярвам, Юлия — отвърна Флид.
Тя отново изчезна сред дърветата. Ниш се обърна да я последва.
— Остави я — каза Ксервиш. — Нещо не е наред. Усещам го.
Двамата останаха загледани в звездите. Ниш зърна някакво друго раздвижване, за момент уловило лунните лъчи.
— Това нощна птица ли беше? — рече механикът, макар да се досещаше за отговора.
— Това е въздухоплавът. И не се е приближил толкова по случайност. Изглежда следят мен самия, а единственото ми оръжие лежи на дъното на онзи пролом. Защо избързах толкова с изхвърлянето му?
Не след дълго Ниш долови познатото фучене на ротор. Силуетът на въздухоплава изникна над дърветата на запад.
— Не трябва ли да бягаме? — попита той.
— Вече е прекалено късно. Не можем да се отскубнем. Ще трябва да се сражаваме, Ниш. Тук ще се отървем от тях — или ще дадем последния си отпор.