— Ще се качиш в конструкта ми и с негова помощ ще извлечеш прикачените машини до най-близкото поле. Тицеа ще те пази. Ако се опиташ да избягаш, семейството ѝ ще понесе полагащото се наказание.
В най-далечния край на редиците Витис спря край конструкт, който бе малко по-голям от останалите. Люкът му бе отворен. Наоколо притичваха аахими, които товареха останалите конструкти. Машините бяха привързани с яки въжета. Редом с тях висяха и по-тънки кабели.
Витис се покатери вътре. Младата аахима го последва, леко затруднена от тежестта на Тиан. Вътре предводителят подаде на занаятчията увития в платина амплимет. При вида на бипирамидата Тиан отново изпита онзи ужас, но успя да го потисне. Кристалът представляваше и нейният единствен шанс за бягство.
— Тази машина е свързана с още шест други — каза Витис. — Когато я задействаш, останалите конструкти ще започнат да изтеглят енергия: достатъчно, за да им позволи да се задържат над земята. Не прави нищо прибързано. Не се опитвай да избягаш. През цялото време ще стоя в кабината. Освен това в следващия конструкт има двама войници, въоръжени с арбалети.
Тиан все още не възнамеряваше да бяга. Първо трябваше да укрепи краката си достатъчно, за да ходи спокойно. И да тича.
Витис се покатери върху задната платформа и погледна към Тиан.
— Всичко е готово. Започни. Бавно.
Най-близката възлова точка лежеше много левги на юг. Тя бе слаба и незначителна, но можеше да послужи. Тиан фиксира полето ѝ в съзнанието си и плавно започна да изтегля енергия. Конструктът се раздвижи и бавно се издигна над земята. През рамо тя погледна към Витис, който трепереше от напрежение. Нищо чудно.
— Всичко е наред — каза той. — Отправи се право към възловата точка. И не маневрирай рязко, за да не скъсаш проводниците.
Занаятчията леко отмести ръчката. Конструктът послушно пое напред и леко се разклати, когато въжетата между него и първата прикачена машина се изпънаха. Слаба и тъпа болка прободе темето на Тиан. Тя започна да масажира мястото и вложи още енергия.
Скоро и шестте конструкта се влачеха подире ѝ. От този момент самата работа не беше трудна, но бе изтощителна. Тя се отправи на юг. Конструктът се движеше с хода на ускорена крачка. Из диплите на равнината не се виждаха никакви животни — местната фауна бе унищожена, за да послужи за изхранване на огромната армия.
— Заобиколи и спри — извика Витис след няколко часа. Конструктите зад него сигнализираха. — Вече виждат полето.
Намираха се в кръгла долина, обградена от пръстен ниски хълмове. Бял кварцит проблясваше по склоновете им. Сухото корито на ручей, обсипано с камъчета, се виеше по дъното. Обграждаха го дървета със синкави увиснали листа и лилави плодове, приличащи на едри бобчета.
— Ще устроим лагер тук и ще разкопаем потока. Плитко под земята ще има вода.
Витис даде нареждания на хората си. Аахимите се разтичаха и започнаха да разкачат конструктите. От машините скочиха около стотина войници. Кабелите бяха натоварени в конструкта на Тиан. Останалите машини се раздвижиха сами, вече способни, и се подредиха в защитен кръг около територията на лагера.
— Поеми обратно към снизортския лагер, Тиан — усмихна се Витис — нещо, което тя бе смятала за невъзможно. — Колкото се може по-бързо.
Той слезе от бойната кула и застана на известно разстояние от занаятчията.
Тиан се вгледа в суровия му профил и — въпреки начина, по който той се бе отнесъл с нея — изпита известно съчувствие. Витис бе изгубил всичко. Тя не можеше изцяло да разбере загубата му, но можеше да я почувства. И това ѝ напомни за нещо, което я тормозеше отдавна. Занаятчията дори отвори уста, за да засегне въпроса, но размисли и замълча. Страхуваше се, че той отново ще обвини нея.
И все пак не би било правилно да запази мълчание. По средата на пътя тя се размърда неловко и изтърси:
— Чух ги.
— Какво? — Витис се изтръгна от мислите си.
— В Тиртракс, когато дверта се отвори…
Той рязко се извъртя и се втренчи в нея.
— Да?
— Чух многогласен вик на агония.
Предводителят обгърна лицето ѝ с пръсти и се втренчи в очите ѝ.
— Какво е било това?
— Те бяха изгубени — тихо каза тя, припомнила си тогавашния ужас. — Изгубени в празнотата. Беше ужасно.
— Чула си — промълви Витис. — Кланът ми…
Той започна да ридае, но обърса сълзите си.
— Преди да сторя каквото и да било, ще почета мъртвите си. Ще ги открия и ще донеса телата им, без значение къде трябва да ида или какво ще ми струва това. — Витис отново скочи назад.