— Проникнала си в базата с данни на ФБР? — Той знаеше, че отказът му на пет покани да работи за тях не е точно свободно достъпна информация.
— Не всичките им файлове се пазят от най-сигурните кодиращи алгоритми. Всъщност много малко. Проникването в която и да е система не е толкова трудно, ако знаеш какво правиш. Щом влезеш, вече е въпрос на навигация.
— И предполагам, ти си много добър навигатор.
Алис повдигна рамене.
— Всеки е добър в нещо.
Робърт допи уискито си.
— Как е баща ти?
Очите й се натъжиха.
— Той вече не е сред нас.
— Съжалявам.
— Почина преди десет години, но благодаря все пак. — Погледът й се насочи към друга снимка — Хънтър като малък, може би на десет-единайсет години, с къси панталонки, тънки крачета, бяла тениска, мършави ръце и права, въздълга коса. Точно както го помнеше. — Ти беше саможив и много кльощав. Прякорът ти беше…
— Клечо.
— Точно така. Боже, а сега си наедрял като Хълк. — Очите й се спряха на гръдния му кош. — Какво правиш? Коремни преси? Или тренираш на всички уреди във фитнес залата?
Хънтър не отговори.
— Виж, не съм изненадана от решението да станеш полицай — добави Алис.
— Защо?
Тя бавно отпи от бирата.
— Защото винаги ти е харесвало да защитаваш и да помагаш на хората.
Той не изглеждаше убеден.
— Най-добрият ми приятел в училище беше Стив Маккей. Помниш ли го? С очила с дебели стъкла, русолява къдрава коса и още по-слаб и срамежлив от теб. Съучениците му го наричаха Варения макарон.
Хънтър кимна.
— Да, помня го.
— А спомняш ли си, че един ден го защити след училище?
Робърт не отговори.
— Той се връщаше в дома си, който беше само на две преки от „Мирман“. Отнякъде изскочиха три едри чернокожи улични хлапета и започнаха да го блъскат. Искаха да му вземат новите маратонки и парите. Ти се появи изневиделица, фрасна единия в лицето и каза на Стив да бяга.
— Да, спомням си — каза той след кратко мълчание.
Алис се усмихна смутено.
— Пребиха те от бой. Какво си мислеше? Че можеш да се справиш с три по-големи и силни хлапета?
— Замисълът ми успя. Планът беше да отвлека вниманието им от по-малкото дете, за да избяга.
— И после какво?
Робърт отмести поглед встрани.
— Добре, съгласен съм. Планът не беше добре обмислен, но пак се осъществи. Знаех, че ще издържа на боя. Но мисля, че Стив нямаше да издържи.
Алис пак се усмихна — този път нежно.
— Стив се скрил зад една кола и видял всичко. Каза, че не си паднал. Поваляли те на земята, но все си се изправял, целият окървавен. След четвъртия или петия път по-големите хлапета се отказали и си тръгнали.
— Зарадвах се, че си заминаха. Не знам още колко щях да издържа. — Хънтър обърна глава и й показа лявото си ухо, като го прегъна. — Този белег е от побоя. Едва не ми откъснаха ухото.
Тя погледна грапавия белег под ухото му.
— Бил си в по-горен клас и си понесъл страхотен бой заради някого, когото едва си познавал — хлапе, две години по-малко от теб. Не познавам друг, който би направил подобно нещо.
Робърт се умълча и Алис не можа да разбере дали се е почувствал неудобно или не.
— Знаеш ли — каза тя, — въпреки че ти беше саможив, адски мършав и облечен като изпаднал рокаджия в лош ден, много момичета в „Мирман“ си падаха по теб.
— А ти? — Хънтър я прикова с погледа, който използваше по време на разпити.
Алис прехапа устни и отмести поглед от него.
— Мисля, че си прав. И двамата се нуждаем от сън. — Допи бирата си, взе куфарчето си и се приближи до вратата.
— Ще се видим на работа — каза Робърт.
Отговорът й беше усмивка.
34.
Капитан Барбара Блейк стоеше до Гарсия. Устата й беше полуотворена и нетрепващият й поглед бе вперен в сенките на стената. Виждаше ги за пръв път.
— Това не може да е сериозно — заяви тя след дълго мълчание.
Карлос не каза нищо.
— Искате да кажете, че някакъв убиец маниак нахлува в дома на прокурор от Лае Анджелис, накълцва го на парчета и завързва отрязаните части на тялото му, за да създаде някакъв откачен артефакт, така че да хвърля сянка на куче и птица на стената?