Робърт мигновено съзря два проблема в тази теория. Баните в тези лодки не бяха големи. Доктор Хоув беше сигурна, че Насхорн е бил повален с един–единствен силен удар в лицето, нанесен със замах отдясно наляво. Това беше невъзможно да се постигне, ако стоиш в банята. Нямаше достатъчно място. Ако убиецът бе връхлетял върху Насхорн откъм банята, където и в каютата да е бил Насхорн, в такова тясно пространство на убиеца ще са му необходими най-малко две-три секунди, за да стигне до жертвата си. Насхорн щеше да има достатъчно време да забележи атаката и да заеме основна отбранителна поза — да вдигне ръце, за да предпази лицето си. Въпреки че ръцете му бяха отрязани от тялото, по тях нямаше следи от самозащита.
Хънтър отново огледа помещението и се спря на малката врата на машинното отделение. Като всичко останало в този край на каютата и тя беше оплискана в засъхнала кръв. Криминалистите бързаха да започнат да обработват местопрестъплението и Робърт нямаше възможност да го огледа добре. Той се наведе и отвори вратата. Машинното отделение беше малко, не по-голямо от обикновен шкаф. Моторът заемаше повечето място. През вратата беше проникнала кръв и бе покапала върху двигателя и изцапания с масло под. Хънтър се приготви да затвори вратата, когато видя нещо, което привлече вниманието му. Пръски кръв в средата на мотора. Не беше от процедилата се през вратата кръв, а разплискана. Робърт беше виждал много пъти тази схема — от нанасяне на рана, обикновено причинена от въртеливо движение, както когато нападател удари жертва в лицето. Силата на удара кара вратът на жертвата да се завърти и кръвта от нанесената рана плисва в тънка дъга.
Детективът отгърна папката с доклада на криминалистите и бързо прелисти снимките на веществените доказателства. Когато намери онова, което търсеше, мозъкът му заработи на пълни обороти, пресмятайки всички вероятности. Той пъхна глава в машинното отделение и заопипва двигателя отдолу, сякаш търсеше нещо. След това извади ръката си, която беше изцапана с лепкава течност.
Робърт почувства, че кръвта му се сгорещява. „Хитро копеле.“
51.
Към девет часа сутринта жегата вече беше като горяща пещ с отворена врата. Хънтър седеше на маса пред кафене „Гръб“ на Стюард Стрийт. Големият бял чадър, разпънат в средата на масата, осигуряваше приятна сянка. Подкастреният жив плет, осеян с пурпурни цветчета, който покриваше дървената ограда от кръстосани летви, опасваща кафенето, придаваше на заведението провинциален вид, въпреки че се намираше в Западен Холивуд.
Детектив Себ Стоук, бившият партньор на Андрю Насхорн, предложи да се срещнат там. Той дойде няколко минути след Робърт, спря пред вратата за двора и огледа заетите маси. Беше грамаден като мечок. Износените му панталони бяха опънати на големия му корем, а сакото му сякаш щеше да се скъса, ако Стоукс повдигне рамене или кихне силно. Косата му беше светлокестенява, оредяла и сресана на една страна, за да прикрие плешивината. Имаше уморения вид на човек, прекарал твърде много време на една и съща работа, която мразеше.
Въпреки че не го беше виждал, Хънтър го позна веднага и вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Стоукс се приближи до него.
— Сигурно отдалеч ми личи, че съм ченге, а? — Гласът му отговаряше на външността му, силен, но уморен.
— С всички ни е така — отвърна Робърт и стана, за да се ръкува с него.
Стоукс го огледа от главата до петите, преценявайки фигурата и облеклото му — черните джинси, каубойските ботуши, ризата с навити ръкави на мускулестите му ръце, широките рамене и яките гърди, лицето с квадратна челюст.
— Мислите ли? — иронично се усмихна. — Вие изглеждате по-скоро като американската мечта за гимнастик, отколкото като ченге. — Стисна ръката на Хънтър. — Себ Стоукс. Всички ми викат Себ.
— Робърт Хънтър. Наричай ме Робърт.
Двамата седнаха.
— Е, да поръчаме нещо. — Стоукс направи знак на сервитьорката, без изобщо да погледне менюто, и си поръча специалната закуска. Хънтър поиска чаша кафе без захар и сметана.
Стоукс се облегна назад и разкопча сакото си.
— Значи ти разследваш убийството на Анди? — Той поклати глава, вгледа се някъде в далечината и после втренчи в Робърт уморените си очи. — Вярно ли е онова, което чух? Той бил накълцан на парчета? Искам да кажа… разчленен. И обезглавен?
Хънтър кимна.
— Съжалявам.
— И частите на тялото му са били оставени на масата, подредени в някаква смахната скулптура?