Робърт отново кимна.
— Мислиш ли, че е било удар на банда?
— Нищо не сочи към това.
— Един извършител, а?
— От онова, с което разполагаме, да.
Стоукс избърса с длан потта от лъщящото си чело и детективът видя, че стисна челюсти от гняв.
— Шибана работа. Проклет, страхлив лайнар. Един полицай не може да умре така. Ако съм сам, бих убил за пет минути гадното копеле, което е направило това на Анди. Да видим тогава кой кого ще разчленява.
Робърт не откъсваше очи от Стоукс и го наблюдаваше как се зарежда с енергия от чувствата си.
— Знаеш, че цялата полиция в Лос Анджелис те подкрепя, нали? Каквото и да ти потрябва, от който и да е отдел, само кажи. Проклет убиец на ченге. Ще си получи заслуженото.
Хънтър не каза нищо.
— Нападението не е било произволно, а лично, нали? Прилича ли на отмъщение?
— Вероятно.
— За какво? Анди не беше на оперативна работа от…
— Стоукс поклати глава и присви очи.
— Осем години — припомни му детективът.
— Точно така, осем години. Той беше в отдел „Поддръжка на операции“… — Стоукс млъкна, изведнъж осъзнавайки последиците. — Почакай. Мислиш, че е отплата за някой случай преди повече от осем години, когато Анди беше на оперативна работа?
— Ти си бил негов партньор, нали?
— Е, не точно партньор. Работихме заедно по няколко случая, но когато бяхме в Южния район, повечето разследвания, които ни възлагаха, не изискваха повече от един старши детектив. Занимавахме се с дребни обири, побои, домашно насилие, кражби, такива глупости. Двамата разследвахме няколко убийства, повечето свързани с банди. Всичко по-голямо се изпращаше на вас от отдел „Обири и убийства“.
Сервитьорката донесе кафетата им. Кафето на Стоукс имаше толкова много сметана, че приличаше на покрита със сняг коледна елха. Хънтър изчака, докато Стоукс сипе две пакетчета захар в чашата си.
— Смяташ, че е някоя отрепка, която с Анди сме арестували?
— В момента проверяваме всяка вероятност.
— Дрън-дрън. Детективски отговор по учебник. — Стоукс разбърка кафето си с малка дървена пръчица. — Чакай малко. Мислиш, че онзи задник ще убие отново? Моля те, кажи ми, че не си дошъл да ме предупредиш да внимавам.
— Не съм дошъл да те предупреждавам, но няма да навреди, ако си нащрек.
Стоукс се изсмя силно — дрезгаво и гърлено.
— Какво предлагаш да направя, детектив? Да си взема полицейска закрила? Да си купя по-голям патлак? — Той се наведе напред, доколкото му позволяваше коремът, и разтвори сакото си, за да може Робърт да види пистолета му. — Нека да дойде. Готов съм за него. — Той отново се облегна назад и погледна Хънтър. — Не поддържах връзка с Анди, а трябваше. Вече не работя в Южния район. Преместиха ме в Западния, отдел Холивуд, след като се разведох.
— Кога стана това?
— Преди седем години. Една година след като простреляха Анди. Но кажи ми нещо. Анди беше активен. Не работеше оперативна дейност и не беше в добра форма като преди заради куршума в белия дроб, но не беше слаб противник. И беше бдителен и предпазлив. Знам, че винаги носеше оръжие. Как го е обезвредил един-единствен извършител? Причакал го е в лодката му?
Хънтър също се облегна назад и кръстоса крака.
— Не. Представил се е като монтьор.
52.
Гарсия ставаше рано. Винаги отиваше в отдел „Обири и убийства“ преди повечето служители, но тази сутрин беше зад бюрото си много по-рано от обикновено. Не страдаше от безсъние като Робърт, но никой не може да контролира мислите си или с какво ще го изненада подсъзнанието му, щом затвори очи. Снощи образите, скрити зад клепачите на Карлос, прогониха съня.
Той направи всичко възможно да не събуди жена си, но въпреки че лежеше неподвижно, Ана почувства безпокойството му. Винаги го усещаше.
Гарсия и Ана Престън се бяха запознали в гимназията. Необикновената й красота запленяваше много момчета, но направо хипнотизира Карлос, който се влюби в нея от пръв поглед. Като хлапак Гарсия беше много свит и срамежлив. Необходими му бяха цели десет месеца, за да събере смелост, да се приближи до Ана на училищни танци и да промърмори:
— Искаш ли… да… танцуваш?
— Да — отвърна тя с усмивка, от която коленете му се подкосиха.
— Искам да кажа… с мен… искаш ли да танцуваш с мен?
Усмивката й стана по-широка.
— Да, с удоволствие.