— Предлагаш ми от моята бира?
— Опитвам се да бъда любезен, но ти разваляш всичко. — Карлос блъсна вратата на хладилника и настъпи педала на кофата за боклук. Капакът се вдигна и във въздуха се разнесе силен мирис на канабис. — По дяволите! — Той отстъпи назад и се намръщи. — Тук има стотици фасове от цигари с марихуана.
— Хей, какво от това, пич?
— Тито. — Робърт седна пред него в много по-малко заплашителна поза, защото искаше той да се отпусне. — Трябва да намерим Сандс, разбираш ли?
— Откъде да знам къде е, мамка му? Дори не бяхме приятели.
— Но сте били приятели с други, които може да знаят нещо. — Хънтър наблюдаваше движенията на очите на Тито, който се мъчеше да си спомни. След няколко секунди движенията на очите спряха и погледът му стана малко отнесен. Робърт разбра, че Тито се е сетил за някого.
— Не знам кого да питам, пич.
— Знаеш!
Двамата се втренчиха един в друг.
— Виж какво, Тито. — Карлос заобиколи масата от другата страна. — Искаме само малко информация. Трябва да разберем къде да намерим Сандс. Много е важно. В замяна през следващия един час няма да те посети надзорникът ти и няколко наши приятели от нравствения отдел. Убеден съм, че те с удоволствие ще претърсят апартамента ти, особено стаята с двете ти млади приятелки.
— Дрънкаш врели-некипели, ченге.
— Това е единствената сделка, която предлагаме.
— Мамка му! — Поредният нервен тик на Тито беше последван от тежка въздишка. — Ще видя какво ще мога да открия, но ми трябва време.
— Имаш го. До утре.
— Шегуваш се.
— На шегаджия ли ти приличам? — попита Гарсия.
Тито се колебаеше.
Карлос извади мобилния си телефон.
— Добре, ченге, ще видя какво ще мога да науча и ще ти се обадя утре. А сега може ли да си тръгнете?
— Още не — отговори Робърт. — Искаме да те питаме и за още един човек.
— О, не!
— Друг затворник от „Ланкастър“. Раул Ескобедо. Чувал ли си го?
По пътя за дома на Тито Хънтър беше разказал на Гарсия за срещата си с детектив Себ Стоукс и за Раул Ескобедо.
— Кой? — Тито присви очи.
— Името му е Раул Ескобедо — повтори Робърт. — И той е бил гост в „Ланкастър“. Сексуален престъпник.
— Изнасилвач? — Тито отметна назад глава.
— Да.
— Не, пич. Да не си се надрусал? Да не би напоследък в поничките на ченгетата да слагат хашиш?
— Не обичам понички.
— Нито пък аз — добави Карлос.
— Аз бях в Блок А, пич, където са истински лошите копелета, и в изолатора. Няма как да сложат изнасилвач при нас, чаткаш ли? Освен ако ченгетата не го искат мъртъв. За един час ще го изнасилят групово и ще го убият.
Тито не лъжеше. Такава беше системата в калифорнийските затвори и Хънтър го знаеше. Всеки затворник, каквото и престъпление да беше извършил, мразеше изнасилвачите. В затвора гледаха на тях като на нещо по-долно от отрепки — страхливци, които нямат куража да извършат истинско престъпление, и скапаняци, които не ги бива достатъчно, за да изчукат някоя жена, без да прибягват до насилие. Освен това всеки затворник в страната имаше майка, сестра, дъщеря, съпруга или приятелка — някой, който лесно можеше да стане жертва на изнасилвач. Обикновено слагаха изнасилвачите в специално отделение или блок далеч от всички други затворници, иначе щяха да им го върнат тъпкано и после да ги убият жестоко. Това се беше доказвало много пъти.
59.
Алис Бомонт се отчайваше все повече. Цял ден беше търсила изображения в интернет и чакаше от калифорнийския щатски затвор в Ланкастър да й изпратят информацията, която искаше. Въпреки множеството телефонни обаждания и настойчиви искания те сякаш не бързаха да услужат.
Издирването й стигаше до задънена улица всеки път. Тя прекара часове, преглеждайки уебсайтове за митология и култове, но не откри нищо ново към онова, което вече беше намерила.
Не обичаше да седи със скръстени ръце и да чака някой друг да свърши работата й. Трябваше да върши нещо и й писна да чака.
Пътуването от сградата на Главното управление на полицията до калифорнийския щатски затвор в Ланкастър й отне малко повече от два часа. Беше се обадила на окръжния прокурор Брадли и му бе обяснила какво иска. След още две телефонни обаждания и по-малко от петнайсет минути той уреди всичко. Директорът на затвора Клейтън Лейвър каза, че Алис може да отиде да вземе данните, които й трябват. Можели да го направят и те, но нямали достатъчно персонал и средства, и били преуморени, и вероятно щели да минат още два-три дни.