— Да.
— Но имаш съмнения за тълкуването на втората фигура.
— Да.
Алис бавно отпи от виното си.
— Тримата прекарахме безброй часове да изучаваме скулптурата от човешки части и сянката й, опитвайки се да разберем значението й. Мисля, че няма какво повече да видим. Дори капитан Блейк е съгласна. Защо смяташ, че този път грешим? Защо убиецът да не използва изображението, за да ни каже, че преследва още две жертви?
Сервитьорът дойде да разчисти масата. Хънтър го изчака да се отдалечи, крепейки купчината чинии в ръцете си.
— Според мен това тълкуване е твърде голям скок от първото. Не звучи много логично.
Алис отвори широко очи.
— Логично? Какво в този случай е логично, Робърт? Имаме работа с луд, тръгнал да демонстрира себелюбието си, който накълцва хора на парчета и създава скулптури от частите на телата им, за да ни остави смахнати улики за картинен ребус? Къде е логиката във всичко това, по дяволите?
Хънтър набързо огледа съседните маси, за да види дали някой е чул коментара й. Гласът й се беше повишил с няколко децибела от вълнение. Клиентите изглеждаха много по-заинтересувани от храната и виното, отколкото от разговора им. Той отново насочи вниманието си към Алис.
— Не ни звучи логично, защото все още не сме го разбрали. Но за убиеца е съвършено логично. Затова го прави.
Тя мълчаливо прецени думите му.
— Това се опитваш да направиш, нали? Да разсъждаваш като убиеца. Да вникнеш в неговата логика.
— Правя го от седмица, но за жалост не съм постигнал нищо.
— Не е вярно. — Тя сложи ръка на масата и пръстите й докоснаха ръката на Робърт. — Дотук ти свърши по-добра работа, отколкото можеше да се очаква. Ако не беше ти, все още щяхме да гледаме скулптурите и да се чудим какво означават.
Хънтър я погледна.
— Комплимент ли ми правиш?
— Не, казвам истината. Но какво имаш предвид, като каза, че това тълкуване е твърде голям скок от тълкуването на първата скулптура?
— Желаете ли да разгледате менюто с десертите? — Сервитьорът отново се беше приближил до масата им.
Алис поклати глава, без да го поглежда. Робърт му се усмихна съчувствено.
— Мисля, че попрекалихме с основните ястия. Не ни остана място за друго.
— Прего — отвърна сервитьорът и се отдалечи.
— Какъв скок? — настоя Алис.
— Ако сме прави в тълкуването на първата фигура, убиецът ни показва мнението си за Дерек Никълсън, нали? Смятал го е за лъжец и измамник.
Алис се облегна назад. Започваше да свързва нещата.
— Но ако сме прави и в тълкуването си за второто изображение, тогава убиецът не изразява мнението си за Андрю Насхорн.
Тя разбра мисълта му.
— Показва ни мнението си за себе си — разгневен дявол, който гледа отвисоко жертвите си.
Хънтър кимна.
— Да, и не виждам защо го е направил. Струва ми се някак погрешно. Убиецът иска да видим нещо от неговата гледна точка. Да разберем защо убива тези хора. Иска да ни каже, че е мислел Никълсън за измамник, който го е излъгал. И в това има логика.
— Но да ни покаже, че самият той е разгневен дявол, който търси отмъщение, не звучи логично?
— Ти как мислиш?
Алис повдигна вежди.
— Не звучи логично — съгласи се. — Мислиш, че той се опитва да ни каже нещо за Насхорн с второто изображение?
— Може би.
— Да, но какво? Че е смятал Насхорн за дявол? Човек с рога? Ами другите четири образа, двете изправени и двете легнали фигури? Какво означават те, по дяволите?
Робърт нямаше отговор на този въпрос.
74.
Клепачите му потрепваха като крила на пеперуди — много увредени крила. Имаше чувството, че тежат цял тон и Нейтън Литълуд трябваше да положи огромни усилия, за да ги отвори малко и да ги задържи така. Лъчите светлина сякаш пронизаха очните му ябълки. Той си пое дълбоко дъх и белите му дробове пламнаха, сякаш въздухът беше сярна киселина. Какъвто и опиат да бяха инжектирали във врата му, въздействието му преминаваше.
Брадичката му клюмна на гърдите. Главата му беше толкова натежала, че не можеше да я вдигне. Литълуд постоя така няколко секунди и едва тогава осъзна, че е гол. Беше само по раираните си боксерки, които бяха подгизнали от пот и прилепнали за кожата му. След минута разбра, че седи на удобен, кожен канцеларски стол. Ръцете му бяха извити назад около облегалката, а китките — завързани с нещо твърдо и тънко, което се впиваше в плътта му. Краката му също бяха дръпнати назад и завързани под седалката на стола, на три-четири сантиметра от пода. Цялото тяло го болеше, сякаш го бяха пребили от бой, а болката в главата помрачаваше разсъдъка му.