Нещо дърпаше ъгълчетата на устата му и Литълуд изведнъж започна да се задушава. От гърдите му с невероятна сила се изтръгна кашлица, но въздушната струя беше препречена от кърпа, напъхана в устата му и това само засили желанието му да повърне. Усети вкус на жлъчни киселини, примесени с кръв, и кашлицата бързо ескалира в борба да не се задуши и да умре.
„Дишай през носа“ — беше единствената мисъл, която му хрумна. Литълуд се помъчи да се съсредоточи върху това, но беше твърде уплашен и зашеметен от болка и не можеше да контролира съзнанието си. Отчаяно се нуждаеше от повече въздух и инстинктивно си пое дълбоко дъх отново през устата. Смесицата от киселини и кръв под езика му се засмука обратно в гърлото му и блокира още повече достъпа на кислород.
Литълуд изпадна в паника.
Очите му се изцъклиха и съдържанието на стомаха му експлодира вътре в него, изстрелвайки се като ракета през гърдите и хранопровода му, въпреки че за него всичко стана като на забавен каданс. Тялото му започна да се отпуска. Животът бързо го напускаше.
Той усети киселия вкус на повърнато в устата си част от секундата, преди да бъде наводнена от топла течност на бучки. В същия миг кърпата изскочи от устата му, сякаш някой я издърпа.
Литълуд повърна в скута си. Но добрата новина беше, че сега можеше да диша.
След канонада от суха кашлица и храчки той започна отчаяно да си поема дъх, опитвайки се да напълни дробовете си с кислород и в същото време да се успокои. Разтрепери се конвулсивно, когато осъзна две неща — първо, току-що се беше разминал на косъм със смъртта, и второ, все още беше завързан за стола и нямаше представа какво става.
Долови някакво движение вляво и завъртя глава в тази посока. Там имаше някой, но сумракът не му позволяваше да го види.
— Хей? — попита той с толкова слаб глас, че не беше сигурен дали го чуха.
Пое си дъх още няколко пъти, за да се овладее.
— Хей? — опита пак.
Никой не отговори.
Литълуд се огледа и видя голяма лавица, отрупана с книги с кожени корици, и голямо бюро до лампион — единственият източник на светлина. Очите му се отместиха надясно и той съзря удобно кафяво кожено кресло. На няколко крачки пред него разпозна кушетката, която използваше в практиката си на психиатър. Намираше се в кабинета си.
— Като гледам изражението ти, разбра къде си. — Думите бяха произнесени с монотонен глас. Някой беше излязъл от сенките и стоеше на четири-пет крачки от Литълуд, облегнал се на бюрото.
Психиатърът съсредоточи погледа си върху високата фигура и озадачеността му се засили.
— Това е твоят кабинет. Четири етажа над улицата долу. Дебели стъкла. Дебели стени. И прозорецът ти гледа към задната уличка. Пред вратата ти има голяма чакалня и едва тогава стигаш до вратата за външния коридор. — Човекът млъкна и повдигна рамене. — Крещи колкото искаш. Никой няма да те чуе.
Литълуд се изкашля отново, за да се помъчи да изчисти противния вкус в устата си.
— Познавам те. — Гласът му беше грачещ и слаб. Страх обвиваше всяка негова дума.
Човекът се усмихна.
— Не толкова добре, колкото аз теб.
Главата на Литълуд все още беше замаяна и той не можеше да свърже лицето с име.
— Защо правиш всичко това?
— Не знаеш само, че съм творец. И съм тук, за да те превърна в произведение на изкуството.
— Какво? — Литълуд най-после забеляза, че човекът пред него е с прозрачен, дебел, найлонов работен комбинезон с качулка и латексови ръкавици.
— Но предполагам, че няма значение какво съм. Важното е какво знам за теб.
— Какво? — Мъглата от объркване ставаше все по-гъста и Литълуд започна да се пита дали всичко това не е кошмар.
— Например — продължи творецът — знам къде живееш. Знам за ужасния ти брак преди години. Знам в кой колеж учи синът ти. Знам къде ходиш, когато искаш да изпуснеш малко пара. Знам какво харесваш в секса и всички места, където го получаваш. Колкото по-мръсен, толкова по-добре, нали?
Литълуд се закашля отново и по брадичката му потече слюнка.
— Но най-хубавото е, че… знам какво си направил. — В гласа на твореца прозвуча гняв.
— Аз… не знам за какво говориш.
Човекът направи крачка вляво и светлината от лампиона се отрази в нещо, поставено на бюрото на Литълуд. Той не можа да разбере какво е, но осъзна, че там има няколко метални предмета. Тялото му потрепери от страх.