Выбрать главу

— Няма проблем. Ще ти припомня, докато минава нощта. — Творецът се ухили злорадо. — А за теб нощта ще бъде много дълга. — Човекът взе две неща от бюрото и се приближи до Литълуд.

— Почакай. Как се казваш? Може ли да ми дадеш вода, моля?

Творецът спря пред Литълуд и се усмихна иронично.

— Какво, обработваш ме с психологичните си щуротии? Какво ли беше това? Да видим… А, да… „Призови човешката страна на нападателя, като поискаш обикновени неща като вода или да отидеш до тоалетната. Състраданието към изпадналите в нужда е естествено чувство за повечето човешки същества.“ Искаш да ме наричаш на име? Кой знае, може би и аз ще те наричам с твоето? И това „ще придаде човешки качества на жертвата в очите на нападателя, превръщайки я от обикновена жертва в човешко същество, личност, някой с име, чувства, душа и сърце. Някой, с когото нападателят може да се идентифицира. Някой, който извън дадената ситуация може да бъде същият като нападателя, с приятели, семейство и ежедневни проблеми.“ — Творецът отново се ухили. — „Призови човешката му природа. Предполага се, че за хората е по-трудно да наранят някого, когото познават. Затова се опитай да поведеш разговор. Дори и най-незначителният може да окаже силно въздействие върху психиката на нападателя.“

В очите на Литълуд се четеше ужас.

— Да, точно така. Чели сме едни и същи учебници. И аз познавам психологията в ситуация със заложник. Сигурен ли си, че искаш да изпробваш тъпотиите си върху мен?

Литълуд преглътна с усилие.

— Сградата е празна. Имаме време до утре сутринта, преди някой да влезе в кабинета ти. Може да побъбрим, докато работя, какво ще кажеш? Искаш ли да опитаме? Може би ще събудиш някакво състрадание в мен.

Очите на Литълуд се напълниха със сълзи.

— Предлагам да започнем.

Творецът защипа и неочаквано изви зърното на гърдата на Литълуд с медицински форцепс и го дръпна от тялото му толкова силно, че кожата се разкъса тук-там.

Литълуд нададе вик и почувства, че отново ще повърне.

— Искрено се надявах, че няма да имаш нищо против болката. Този нож не е много остър. — Другият инструмент, който творецът бе взел от бюрото, беше малък назъбен нож. Изглеждаше стар и тъп. — Чувствай се свободен да крещиш, ако те заболи.

— О, Боже… м-м-моля те, не го прави! Умолявам те! Аз…

Изведнъж се разнесоха смразяващи кръвта писъци, когато творецът започна бавно да реже зърното му.

Литълуд едва не припадна. Съзнанието му се бореше с всичко. Отчаяно искаше да вярва, че онова, което се случва, не е реално. Не можеше да е реално. Сигурно беше навлязъл в абсурдния свят на някакъв безумен сън. Това беше единственото логично обяснение. Но болката, извираща от облените му в кръв и повърнато гърди, беше съвсем реална.

Творецът остави тъпия нож и се вгледа в кървящия Литълуд. Чакаше го да си поеме дъх и да възвърне част от силите си.

— Колкото и голямо удоволствие да ми достави това — най-после каза, — мисля, че сега искам да изпробвам нещо друго. Може да боли повече.

Тези думи уплашиха Литълуд толкова много, че тялото му се скова. Той почувства, че мускулите на ръцете и краката му се парализират.

Творецът се приближи до него.

Литълуд затвори очи и въпреки че не беше набожен, започна да се моли. След няколко секунди долови миризмата. Нещо непоносимо силно и натрапчиво. Нещо, от което незабавно му се догади отново. Стомахът му обаче нямаше какво да изхвърли.

Миризмата веднага беше последвана от непоносима болка. Едва тогава Литълуд осъзна, че плътта му гори.

75.

Мобилният телефон на Хънтър иззвъня точно когато той се качваше в колата си. Беше посетил отново двете местопрестъпления — дома на Никълсън и лодката на Насхорн. Все още продължаваше да търси нещо, което дори не беше сигурен, че е там.

— Какво ново, Карлос? — попита Робърт.

— Станало е още едно убийство.

Когато Хънтър стигна до четириетажната сграда с офиси в Силвър Лейк, там сякаш щеше да се състои концерт. Около полицейския периметър се беше насъбрала огромна тълпа и всеки бе решил да не помръдва нито сантиметър, докато не види нещо зловещо и извратено.

Репортери и фотографи слухтяха наоколо като глутница гладни вълци, наостряха уши за всеки слух, събираха всякаква информация и запълваха празнотите в разказите си с въображението си.