Звярът, който беше обсадил Хендрик, беше от порода, която живееше повече на север. Тази порода беше много по-свирепа от южните черни носорози и от нея туземците се страхуваха много повече, отколкото от лъва или от бивола. И скоро Хендрик сам се убеди в основателността на този страх.
Ненадейно носорогът се нахвърли върху един храст, който растеше наблизо, с ярост изпочупи клоните му с рогата си, и изпотъпка всичко под краката си — с една дума, изразяваше такъв яд, все едно че беше срещнал най-големия си враг. Прекрати действията си, едва когато от храста не остана нито едно клонче и когато всичко беше унищожено и изпотъпкано.
Цялата тая сцена беше толкова смешна, че напомни на Хендрик за битката на Дон Кихот с вятърните мелници и той не можа да сдържи смеха си. Но веселостта му не трая дълго. Страшните погледи, които му хвърляше носорогът, ясно изразяваха колко беше опасен и непримирим врагът му.
Като приключи с храста, звярът отново се върна в подножието на площадката и отново впери поглед в младежа. Това ясно показваше, че той нямаше намерение да си отива и това правеше положението на Хендрик много опасно.
Измина още един час без промяна в разположението на противниците. Носорогът си стоеше на предишното място, а тревогата на Хендрик непрекъснато растете. Той чувстваше жажда още от момента, когато започна да преследва блесбоките. А сега беше вече пладне и той нямаше никаква възможност да се скрие от горещината и трябваше да стои допрян до нагорещената стена, неизвестно още колко време.
Страдаше и физически, и душевно, но нямаше друг изход, освен да стои там, където беше.
Надяваше се Ханс и другите ловци да тръгнат по следите му да го търсят, обезпокоени от отсъствието му. Но често се случваше някой да се отдалечи от лагера сам и да се върне едва късно вечерта, и те щяха може би да се разтревожат чак довечера ида тръгнат да го търсят едва на сутринта. Но как щеше той да издържи до тогава при тая страшна жажда, която изгаряше всичките му вътрешности?
Ако можеше да дочака нощта, възможно беше да завали дъжд и да изтрие следите на коня му, значи другарите му нямаше изобщо да могат да го намерят. Какво го чакаше в такъв случай? Такива бяха тъжните му мисли, като поглеждаше към страшния пазач пред клопката си.
Носорогът, както и преди, беше нащрек и не отместваше от ловеца настървените си, пълни със злоба, очички.
XXXI
Неочаквано спасение
Колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше жаждата, измъчваща Хендрик. Той изпадна в отчаяние. Оглеждането на планинския склон, който се извисяваше над него, го увери в невъзможността за бягство по него, макар че и по-нагоре имаше площадки като неговата.
А неговата площадка беше тясна, точно колкото стъпалото му, и той не можеше да се помръдне; но все пак оставаше недосегаем за носорога.
Като обмисляше положението си, Хендрик си припомни за отвора в скалата, който беше видял. Съзнаваше, че той няма много да промени нещата, но все пак можеше да го спаси от горещите слънчеви лъчи. Не го оставяше и смътната надежда, че врагът му, ако не го вижда, ще се откаже от обсадата.
Без да сваля поглед от звяра, Хендрик запълзя по скалата към мястото, където мислеше, че се намираше пукнатината. Звярът неотстъпно го следеше. Ловецът трябваше да премине и през по-тесни места, където имаше опасност звярът да го достигне с уста, затова той мобилизира всичката си ловкост и пъргавина и най-сетне успя да стигне благополучно до отвора на пещерата, въпреки всичките усилия на страшилището.
Оказа се, че пещера е доста дълбока, тъмна и с достатъчно широк вход, за да може човек да се провре през него.
Но беше направил само няколко крачки навътре, когато се чу неочакван шум, после страшен рев, който смрази кръвта в жилите на младия ловец. От уплаха Хендрик беше готов да скочи право върху страшните рога на носорога, които проблясваха наблизо.
Нямаше никакво съмнение: това беше лъв, в чието леговище Хендрик се беше вмъкнал. Освен неговият рев се чуваха и удари на камъни по стените, изритани от мощните му лапи. Хищникът се беше запътил към изхода на пещерата.
С бързината и пъргавината на сърна, Хендрик изскочи обратно на тясната площадка и с ужас хвърли поглед надолу.
Но носорогът не му обърна никакво внимание. От уплаха или учудване при появата на новото действащо лице на сцената, той беше останал в същото положение, от което се мъчеше да достигне ловеца: с глава, допряна до ръба на площадката и с очи, вперени към входа на пещерата.