Този начин на ловуване чрез засада, който се оказа Несполучлив по отношение на блесбоките, не зависеше от породата и от разликата между тях, а само от вятъра, чрез който животните можеха да усетят присъствието на ловците. Трябваше да няма никакъв вятър, защото иначе беше немислимо да се изненада стадото — бонтебоките се доверяваха повече на обонянието, отколкото на очите си.
Като препарираха глави и на бонтебоки по същия начин, ловците развалиха лагера и продължиха пътешествието си по Зуурфелд.
XXXIII
Странната планина
Казахме вече, че там, където пътешестваха нашите скватери, имаше най-разнообразни по височина и вид планини: куполовидни, квадратни, с площадки на върха, конични, стреловидни или напомнящи средновековни стени с високи кули.
Една сутрин, когато пътниците се движеха из широка долина, вниманието им беше привлечено от една странна и необикновена планина. Тя се издигаше само на около двеста и седемдесет метра над равнината и не би заслужавала да се нарича планина, ако не бяха голите й сиви гранитни склонове, които рязко изпъкваха на фона на изумрудената зеленина на равнината. Отдалеч тя приличаше на много правилен конус, сякаш направен от човешка ръка. С приближаването си към нея видяха, че тя по-скоро е пресечен конус, върху който се издига гранитна скала, висока около девет метра.
Тази невидима отдалече скала предизвика у ловците желанието отблизо да разгледат тази наистина странна планина.
Решиха колите да продължат по избрания път до мястото за нощуване, а конниците се запътиха към планината.
Започнаха да обсъждат колко ли далеч е тази планина. Всички мислеха, че разстоянието до там е не повече от два километра. Само Ханс мислеше, че са повече — около осем или девет. Останалите петима му възразиха и той млъкна. Но като си знаеше, че е прав, че лесно се лъже окото, младият учен предложи да измерят спорното разстояние. Нямаха, разбира се, подходящи инструменти за тая цел и затова решиха да използват един от скъпоценните навици на коня на Вилхелм: да върви съвсем равномерно и да изминава за определено време точно един и същ брой крачки.
Така че Вилхелм потегли в права посока с часовник в ръка.
Опонентите на Ханс отначало му се присмиваха за оценката на разстоянието, но когато и след половин час път планината изглеждаше все така далеч, както и преди, постепенно се отказаха от недоверието си.
След още половин час вече бяха стигнали до подножието на планината и никой не изказа учудване, когато младият учен пресметна и тържествуващо съобщи, че са изминали десет километра! Повече никой не смееше да оспорва мнението на Ханс.
XXXIV
Изследването на планината
Отблизо планината изглеждаше много по-различна. Склоновете й бяха образувани от огромни скали, прилични на останките на древни гробници, но това не беше дело на човешка ръка.
Тук-там се забелязваше някаква растителност: кактуси, млечки, отделни дървета с листа, приличащи на мирта, и благоухаещи като нея, виждаше се и цъфнало алое, чиито тъмночервени цветове се открояваха рязко върху тъмния гранит.
Приеха единодушно предложението да се изкачат на самия връх на планината, макар и от различни подбуди: някои от приятелите искаха да огледат местността отвисоко, с надеждата, че може би ще открият по-удобен път. Клаас и Ян разчитаха да видят отблизо орлите, които бяха забелязали още от подножието; Ханс го привличаше растителното царство, което много се отличаваше от това на равнините, а преди всичко споменатите дървета, подобни на мирта.
Завързаха конете един за друг и пеша започнаха да се изкачват нагоре. Всички, с изключение на Ханс, си Мислеха, че само след пет минути ще бъдат на върха. Но като знаеше, че и тези преценки са неверни, Ханс предупреди другарите си, че ще им е необходим най-малко половин час, да се изкачат до върха на конуса.
Сега вече младежите приеха това предупреждение малко по-различно, макар че продължаваха да бъдат недоверчиви.
Но след малко им се наложи отново да признаят грешката си. След като измина четвърт час, а те не бяха изминали дори и половината от пътя до върха, решиха да спрат малко да си починат точно под едно от дърветата, които толкова бяха заинтересували Ханс.
Това дърво, средно голямо, нискорасло и изобщо неинтересно за другите, представляваше всъщност много голям интерес за ботаника. Клоните му бяха покрити с малки, зелени листа, като тези на миртата; цветовете едва се забелязваха. По тях Ханс успя да определи, че това дърво се отнася към семейството на сандаловите. В Европа внасят такава дървесина от Индия или от островите на Индийския архипелаг. Тя се цени много заради силния си, приятен мирис, който не само предпазва самото дърво от гниене, но и всички металически предмети, поставени в сандъци от тази дървесина, от ръжда и вредни насекоми. Това чудно свойство, забелязано отдавна, е станало причина от сандалово дърво да се правят много мебели и сандъци, които не само да предпазват от разваляне нещата, поставени в тях, но и да им придават приятен мирис. От това дърво индийските брамини правеха благоуханно масло за храмовете на бога Вишну. Сърцевината на дървото беше по-твърда и значи — по-ценна, с кехлибарен цвят, а самата дървесина беше бяла.