Ханс каза на другарите си, че новогодишната птица всъщност е малкото на едольо. Скватерите не бяха съгласни с това, защото считаха, че малкото никак не прилича на възрастната птица. Появяването на птицата по Нова година съответства на времето, когато малките едольо излизат от гнездото и се учат да летят. Птиците от този вид, които ловците видяха, несъмнено бяха възрастни.
XLII
Червената антилопа
Нагоре по течението на реката, долината постепенно се стесняваше и преминаваше в две тесни ивици по двата бряга, обрасли с гъста гора, която на места стигаше до самата вода.
Равнината се разделяше на отделни тераси.
Макар че навсякъде се срещаше много и различен дивеч, ловците се ограничаваха само с толкова лов, който им беше нужен да попълнят запасите си от прясно месо.
Когато се изкачиха на най-горната тераса над реката, те срещнаха стадо антилопи, които не им бяха известни. Това беше достатъчно да спрат и да се приготвят за лов.
Животните бяха средни на ръст, с ясночервеникава козина, която по главата, шията и предните части на тялото ставаше по-светла и беше млечнобяла на корема. Хендрик и Вилхелм ги нарекоха с името, дадено им от бурите: „червена антилопа“ или „пелахи“, както им казваха туземците. Вилхелм потвърди, че това са точно такива животни, ако се съди не само по цвета на козината им, но и по особената форма на техните лирообразни рога, дълги до петдесет сантиметра и не толкова прави, както у спрингбоките.
В цялата група само едно животно имаше напълно развити рога, а това показваше, че не са стадо, а семейство. Освен стария мъжкар, имаше няколко женски и пет-шест рожби.
Ловците бяха чували, че пелахите се недоверчиви и много пъргави, и тяхното настигане не е никак лесно.
Щом видяха животните от високо, ловците решиха да слязат по-долу и с пълзене да стигнат до животните, криейки се из тревата.
Хендрик и Вилхелм трябваше да застанат от другата страна на хълма, скрити в гъсталака, и оттам да наблюдават пелахите. После, като дочакат удобен момент, да нападнат антилопите, които в този случай щяха да се окажат между два огъня. И тъй като отдясно се издигаха стръмните склонове на планините, а отляво течеше дълбока река, пелахите нямаше да могат да избягнат участта си.
Завързаха конете за едно дърво, слязоха от височината и тръгнаха надолу.
С бърза крачка напред стигнаха до онази част от хълма, която до тогава не можеха да видят. И какво беше учудването им, когато там видяха съвсем други животни, а не тези, които очакваха! По външния им вид можеше безпогрешно да се определи, че те не са кротки, преживни животни, а страшни, хищни зверове!
XLIII
Четирикраките ловци
Пред очите на младите хора стояха дванадесет лъва: стари мъжкари, женски и рожбите им, на различна възраст. Страшна гледка за тези, които са само да шестстотин метра далеч!
Разбира се, в първата минута нашите ловци се уплашиха и веднага забравиха за лова на антилопите. Те се обърнаха бързо назад, към конете, и едва когато ги възседнаха, се поуспокоиха малко. Храстите ги скриваха от лъвовете, а вятърът не донасяше миризмата им до чувствителните ноздри на хищниците, които явно не подозираха близкото си съседство с ловците. При това те бяха сигурни, че конете им, дори и кончетата на Клаас и Ян, ще спасят и себе си, и конниците от преследването на лъвовете.
Интересно им беше да наблюдават лъвовете от толкова близко разстояние. Те изпратиха Клаас и Ян в лагера, а четиримата по-възрастни се върнаха на мястото, откъдето видяха за пръв път лъвовете.
Пелахите си пасяха кротко сред долината, без да подозират близостта на страшните съседи. Посоката, в която духаше вятърът, не донасяше до тях миризмата на лъвовете, скрити от гъстата горска завеса. А лъвовете, очевидно, знаеха за присъствието на антилопите. От време на време някой от лъвовете пълзешком се приближаваше, разглеждаше антилопите и после се връщаше при другите, които сякаш се събираха на съвещание и изслушваха съобщенията на наблюдателя. След малко всички лъвове се разпръснаха в различни посоки. Някои навлязоха в долината, други, обратно, се доближиха до височината.
Ясно беше, че лъвовете, които бяха слезли надолу, щяха да подгонят плячката.
Те бяха три, а ролята на „ловците“ трябваше да се изпълнява от другите девет лъва.
Преследвачите се скриха след малко в гъсталака. А „ловците“ се разпръснаха и чакаха, скрити в храстите. Антилопите вече подушиха опасността. Мъжкарят вдигна глава, огледа се, изсвири и заудря земята с крак; другите застанаха нащрек. След като повтори призива си, мъжкият хукна да бяга, колкото му позволяваха силите, последван от семейството си, точно натам, където беше засадата. Когато се изравниха с нея, от храстите изскочиха и другите лъвове, сякаш изхвърлени от невидима пружина. Всеки от тях с огромен скок връхлетя върху предварително набелязаната си жертва и след още няколко секунди лъвовете, победоносно настъпили труповете на антилопите, вече ги разкъсваха със зъби и нокти.