При това Фон Блум все се безпокоеше за децата, оставени при фургона. Той отсъстваше вече ден и половина, а в това време биха могли да станат много промени, да се появят много опасности. Той дори съжаляваше и се упрекваше, задето ги беше оставил сами. „По-добре да се бях отказал от добитъка“, мислеше си сега. Започна да го измъчва предчувствие, че в лагера не всичко е в ред и колкото повече мислеше, толкова по-силно ставаше безпокойството му.
Конниците яздеха мълчаливо. Най-после Хендрик изказа предположение, че са сбъркали пътя. Свартбой също мислеше, че вървят в лъжлива посока.
Фон Блум отначало решително уверяваше, че са на правия път. Но като изминаха още една миля и самият той започна да се съмнява, а след още половин час направо заяви, че е сбъркал пътя.
Най-доброто, което можеха да направят при подобни обстоятелства, беше да оставят конете сами да дирят пътя: и тримата бяха единодушни в това. Но животните се измъчваха от глад и щом ги оставеха свободно да вървят накъдето искат, те не отиваха напред, а се нахвърляха върху храстите „мимози“ и жадно започваха да обират листата им.
Ставаше нужда да ги подгонват с шпорите или камшика: а при такива условия не можеха да разчитат на техния инстинкт.
Минаха още няколко часа. Нашите самотни конници през всичкото време яздеха в същата посока, но не виждаха и най-малка следа от фургона или лагерния огън. Решиха най-после да спрат. Безполезно беше да вървят нататък. Че лагерът е някъде наблизо, не се съмняваха, но дали беше напред или вече зад тях, в това никой не беше сигурен. Затова решиха, че е най-добре да спрат и дочакат зората.
И тримата слязоха от конете и ги завързаха за мимозовите храсти, за да могат да се наслаждават, на листата им до съмване, което щеше да стане скоро. А сами те се увиха в плащовете си и легнаха на земята.
Хендрик и Свартбой заспаха скоро. Фон Блум беше много уморен, но тревогата за оставените деца го измъчваше силно и той не можеше да заспи. Лежеше с отворени очи и с нетърпение очакваше да се съмне.
Най-после започна да просветва. Бурът веднага скочи и с бърз поглед огледа равнината във всички посоки. Случайно пътниците бяха спрели на едно малко възвишение, от което се откриваше гледка на няколко мили наоколо. Но Фон Блум не успя да огледа и половината кръг на хоризонта и радостен вик се изтръгна от гърдите му: той видя бялата палатка на фургона си.
Викът на Фон Блум разбуди спътниците му. Двамата веднага скочиха на крака и учудено гледаха познатата местност.
И колкото се вглеждаха, радостта им се заменяше от други чувства. Наистина ли техният фургон бе това?
Разбира се, приличаше на него. Но на разстояние половин миля, на каквото беше той, всички фургони изглеждат еднакви.
Всъщност какво ги бе накарало да се съмняват, че този е техният собствен? Видът на местността, сред която стоеше той?
Не, това не можеше да бъде мястото, където бяха направили лагера си.
Долината, в която се бяха разположили те, беше продълговата, от двете страни оградена от ниски хълмове и се напояваше от прекрасен извор, който образуваше голямо езеро. И тази долина беше продълговата, оградена от двете страни с ниски хълмове, и се напояваше от извор, който образуваше езеро. Но онази долина, в която бяха оставили фургона, беше покрита като с килим от чудна трева: докато тази беше съвсем гола — нийде ни стръкче тревичка. Единствената зеленина бяха дърветата, покрити с листа; дори храстите, които изглеждаха по-ниски, бяха оголени. И поради това общият вид на долината съвсем не приличаше на този, където бяха разположили лагера. Очевидно, фургонът не бе техният, някой друг си беше направил тук лагер.
Така решиха те. Но изведнъж погледът на Свартбой, който през всичкото това време внимателно се озърташе наоколо, се спря на почвата под нозете. Като се вгледа по-внимателно — което сега беше явно възможно, тъй като беше достатъчно светло — той се обърна бързо към господаря си:
— Баас, гледайте тук!
Фон Блум и Хендрик се наведоха и учудени видяха, че земята е покрита от множество следи, сякаш хиляди животни бяха минали току-що. И докъдето погледът стигаше, навсякъде се виждаха следи от копита.
— Какво би могло да означава това? — попита Хендрик баща си.
— Не разбирам — с недоумение отвърна Фон Блум.
Но Свартбой тутакси се досети. Не за пръв път виждаше той тия следи.