За голямо мое утешение очите му бяха отправени не към мене. Изглежда, той обмисляше нещо. Може би беше огладнял, защото в следния миг той изтича няколко крачки, после направи ужасен скок и падна далече в средата на антилопите, право на гърба на една от тях. Другите тутакси отскочиха, коя надясно, коя наляво и около него пак се образува празно пространство.
Сега лъвът беше още по-близо до мене отпреди и аз ясно можех да виждам как той разкъсваше жертвата си. Ноктите му здраво стиснаха трептящото тяло на антилопата, а дългите му зъби се бяха впили в шията й. Но с изключение на опашката му, нито един негов член не помръдваше, само тя правеше леки движения от една страна на друга, точно както правят котките, които дебнат мишка. При това забелязах още, че очите му бяха здраво затворени, като че беше заспал.
Ханс помълча малко, сетне продължи все така задъхан:
— Чувал бях по-рано, че при такива обстоятелства човек може спокойно да се доближи до лъва, без да се излага на голяма опасност. Нямах никакво желание да приближавам до него — той и без това беше твърде близко, но си спомних за пълната си пушка и почувствах силно желание да стрелям. Предчувствието ми говореше, че няма да пропусна и не можах да се сдържа. Широката муцуна със затворени очи беше обърната точно към мене. Прицелих се, гръмнах и без да чакам резултата от изстрела, веднага хукнах в противоположната на лъва страна. И едва когато между мене и звяра останаха няколкостотин антилопи, се спрях за секунда, а след това започнах да се промъквам към фургона. Още отдалече видях Ян, Гертруда и Тоти в пълна безопасност във фургона. Разбира се, това беше много приятно, но в същото време забелязах, че овцете и козите вече се бяха смесили с антилопите и вървяха заедно, като че бяха един вид с тях. Страхувам се, че те вече няма да се върнат!
— А лъвът? — попита Хендрик.
— Ето го къде лежи — скромно отвърна Ханс, като посочи жълтата маса сред равнината. Няколко ястреба вече се виеха над него.
— Ето го — повтори Ханс — Дори и ти нямаше да улучиш, братко Хендрик.
С тези думи Ханс се усмихна и се виждаше, че той и най-малко не се гордее с постъпката си. Хендрик горещо поздрави брат си и съжаляваше много, че не бе могъл да види преселението на шпрингбоките.
Но не биваше да губят време в празни разговори. Положението на семейството беше сега крайно затруднено. Всичките им стада бяха погинали. Останали бяха само конете и една стара крава: но и за тези животни в долината нямаше и стрък трева след антилопите. С какво щяха да ги хранят?
— Да вървим по-бързо след шпрингбоките и да си върнем овцете и козите! — извика Хендрик.
— Не, баас, не си струва, безполезно ще е — възрази Свартбой. — Горките животни са останали сред стадата и ще изминат стотици мили, преди да могат да се отделят от тях и да завършат неволното си пътешествие.
Конете бяха така гладни, че не можеше да се мисли за пътуване с тях на далечен път. Необходимо беше да им дадат да похапнат поне листа от мимози, макар че това беше много недостатъчна храна за изгладнелите животни. Щеше да бъде щастие да издържат, поне докато намерят друго пасище. Но къде да го дирят сега? Скакалците и антилопите сякаш бяха превърнали цяла Африка в пустиня!
Фон Блум взе накрая решение: ще нощуват тук, а рано сутринта на другия ден той ще тръгне да дири друг извор.
За щастие Ханс домъкна два убити шпрингбока. Тлъстото печено и прясната вода от извора скоро подкрепиха тримата уморени пътешественици.
Оставиха конете на свобода да си дирят храна. При обикновени условия те не биха погледнали листата на мимозите, но сега нямаше друг избор и се заловиха да скубят храстите, не по-зле от жирафите.
Някои естественици от школата на Бюфон твърдят, че нито лисицата, нито вълкът, нито дори чакалите ядат трупа на лъва, че страхът пред деспота-цар се запазва у тях и след смъртта му. Но Фон Блум и неговото семейство имаха случай да се убедят в противното. Не бяха минали и два-три часа и хиените и чакалите се нахвърлиха върху трупа на царя на зверовете и в съвсем кратко време от него не остана нищо, освен голи кости. Дори кожата му беше изядена, а костите — разтрошени от здравите зъби на хиените. Уважението, което хранят тези животни към лъва, изчезва заедно с живота му и трупът му се изяжда със същата дързост, както и трупа на най-презряното животно.
XV
Търсене на извор
Едва се пукна зората и Фон Блум беше вече на коня. Свартбой отиваше с него, а всички останали щяха да чакат връщането им. Те отидоха с конете, които бяха останали при фургона и затова бяха по-бодри от другите.