Когато стадото слонове минава през гората, то силно я опустошава.
Малките дървета слонът изтръгва само с хобот, но ако дървото е голямо, той пуска в работа и зъбите.
Докато вървяха по следите, ловците видяха много доказателства за необикновената сила на слона, така че неволно почувстваха известен страх пред нея. Щом той прави такива опустошения в спокойно състояние, какво ли ще бъде ако се разсърди? Нищо чудно, че ловците почувстваха страх.
Имаше още едно обстоятелство, което още повече засили безпокойството на ловците и особено на опитния Свартбой. По известни признаци бушменът забеляза, че слонът, когото преследваха, е бил скитник, както казваха индийските ловци.
Скитниците са много опасни. При обикновени обстоятелства слоновете не са опасни и човек може да навлезе в стадото им също така спокойно, както в стадо на питомни волове. Само когато са ранени, или преследвани, тогава стават опасни.
Но скитникът в това отношение е изключение. Той винаги е сърдит, винаги се нахвърля върху всяко животно, което срещне и дори върху човека, без какъвто и да било повод. Като че ли намира удоволствие в опустошенията и тежко на всяко създание, което му попадне на пътя, ако не е по-бързо от него!
Скитникът живее винаги сам, мъкне се из горите и никога не се присъединява към други слонове. Той е сякаш изгнаник, отстранен от обществото на себеподобните за злия си нрав и това изгнание като че още повече го е ожесточило.
По известни признаци бушменът се досещаше, че преследваният от тях слон е скитник.
— Подозрително е най-напред това — рече той, — че ходи сам. Обикновено слоновете живеят на стада по дванадесет, дори петнадесет заедно и рядко по два. А този е все сам. При това, тези опустошения, които е направил, грамадните следи, всичко говори, че е скитник. А че го има тук, вече видяхме: този, който носорогът уби, беше също скитник, иначе боят нямаше да започне.
Тези обяснения още повече увеличиха тревогата на нашите ловци.
Между това следите ставаха все по-пресни. Срещаха се изкоренени дървета, по корените на които се виждаха следи от зъбите на слона и корените бяха още влажни от обилната слюнка на животното. Срещаха се изпоядени клони на мимози, които още издаваха аромат. Виждаше се, че гигантът е вече наблизо.
Ето че наближиха група дървета и започнаха да ги заобикалят. Свартбой вървеше напред, останалите зад него.
Изведнъж бушменът спря и отстъпи назад, като се обърна към спътниците си. Очите му бяха по-разширени от всеки друг път, вълнението му беше така силно, че той не можеше да произнесе нито дума, а издаваше някакво странно хъркане или свирене.
Но спътниците му и без думи разбраха каква е работата, сетиха се, че бушменът бе видял слона, веднага се скриха в храстите и оттам мълчаливо загледаха грамадното животно.
XXVIII
Слонът-скитник
Той стоеше сред група мохали. Тези дървета не приличат на мимозата. Стъблото им е много високо и на върха е с гъсти листа, образуващи сякаш чадър. Тези перести листа са любимата храна на жирафите, поради което това дърво е известно на ботаниците под името „жирафова акация“.
Високата жирафа, благодарение на дългата си шия може лесно да достигне тези листа. Но хоботът на слона не ги достига и, за да похапне от тях, гигантът трябва да изтръгне дървото с корен, което и прави, ако само дървото не му се противопостави с особено грамадните си размери.
Ловците видяха слона тъкмо в момента, когато той, строшил грамадната акация до самия й корен, обираше сочните листа.
— Пазете се! — бързо прошепна Свартбой, като дойде малко на себе си. — Пазете се, мой баас! Не доближавайте, баас Блум. Това е стар слон. Стар скитник и зъл като самия дявол!