Всичко това мина бързо през ума на бушмена и той изведнъж се спря, обърна се и застана лице срещу лице със слона.
Направи това не защото беше намислил някакъв план за спасение и не от храброст. Не, това беше отчаяние. Той знаеше, че бягството няма да го спаси, слонът сигурно щеше да го настигне. Ако той се обърнеше, нямаше да бъде по-лошо, а може би и някоя ловка маневра можеше да го спаси.
Бушменът се намираше тъкмо сред поляната. Слонът се носеше право срещу него.
Бушменът нямаше никакво оръжие, което да може да противопостави на гигантския си враг. За да тича по-леко, той бе хвърлил и лъка и секирата си. Нима те биха могли да помогнат? Беше само със своя карос; тази дреха забавяше тичането му, нарочно си я беше оставил.
Но ето че слонът наближи, грамадният хобот беше вече на не повече от три фута от лицето му. Тогава бушменът в миг хвърли отгоре му кароса си, а сам с всички сили хукна в противната посока.
Много бе възможно хитростта да сполучеше. Но занещастие слонът улови кароса с хобота си и като замете с него земята, като с четка, улучи през нозете бушмена и го повали.
Същата секунда бушменът беше наново на крака и хукна да бяга. Но слонът разбра, че е измамен с кароса, захвърли го и забърза към бушмена. Свартбой не бе успял да направи и три крачки, когато грамадните зъби минаха между краката му и той полетя високо във въздуха.
В този момент Фон Блум и Хендрик изтичаха към края на поляната. Видяха как верният им слуга полетя във въздуха, но за тяхно учудване — не падна обратно на земята. Може би бе паднал върху зъбите на слона или той го държеше с хобота си? Не. Главата на животното се виждаше ясно. Бушменът го нямаше там; нито на главата, нито на гърба, а и нийде по тялото на животното. И самият слон изглеждаше не по-малко учуден от изчезването на жертвата си. Той се озърташе на всички страни да я дири.
И наистина, къде бе могъл да се загуби Свартбой? Но ето, слонът с яростен рев се нахвърли към едно от дърветата, обгърна го с хобота си и с невероятна сила започна да го тресе.
Фон Блум и Хендрик погледнаха към върха му и наистина там, сред листата и клоните, видяха нещастния бушмен, който бе увиснал. На лицето му се четеше ужас, защото той съзнаваше, че положението му не е безопасно. Но нямаше време да изрази страха си: следният миг грамадното дърво с трясък се пречупи и падна ведно със седящия сред него Свартбой.
Падна върху туловището на слона. Клоните значително отслабиха силата на падането, така че Свартбой не бе ранен. Но той се намираше сега напълно във властта на врага. Нямаше никаква надежда за бягство! Очевидно беше загубен.
Но навярно отчаянието му внуши нова мисъл. Той бързо скочи на единия от задните крака на слона и като го обгърна с ръце, с всички сили се държеше за него, опрял в същото време босите си крака върху издатината на копитото.
Слонът, който нямаше възможност нито да го хвърли, нито да го достигне с хобота си и съвсем учуден и уплашен от този нов и странен начин на нападение, наддаде остър вик и като вдигна хобота и опашката си нагоре, хукна към храстите.
Свартбой здраво се държеше за крака му, докато му се удаде удобен момент да се скрие. Щом слонът дотърча до храстите, той се пусна предпазливо на земята, тутакси скочи и хукна да бяга на противната страна.
Разбира се, беше излишно да се бяга, защото слонът, силно уплашен, бързаше с всички сили, като разчистваше настрана клони и дървета и спря едва когато се намери на няколко мили от мястото на своето неприятно приключение.
Между това Фон Блум и синът му напълниха пушките, побързаха да отидат на помощ на Свартбой и почти се сблъскаха с него, когато той се връщаше след чудесното си спасение.
Ловците искаха да преследват слона, но Свартбой нямаше никакво желание пак да се срещне с него.
— Не — възрази той. — От това няма да излезе нищо, защото без коне и кучета е невъзможно да го настигнем. А тъй като нямаме нито едното, нито другото, няма защо да го преследваме!
Фон Блум разбра, че тази забележка е справедлива и повече от всеки друг път съжали за загубата на конете. С конете бе лесно да се настигне слон, но пеша това бе невъзможно и всеки опит щеше да бъде напусто губене на време.
Денят преваляше, беше вече късно да дирят други слонове и нашите ловци с чувство на разочарование се отправиха към къщи.
XXIX
Гну
Мъдрата пословица казва: „Нещастието никога не идва само.“