Щом оформиха плана си, четиримата ловци заеха места пред газелите, а Клаас и Ян застанаха в тила на стадото и трябваше да го подкарат в посока към ловците.
След известно време всички бяха на новите си места, и очаквайки приближаването на стадото, ловците жадно започнаха да си избират плячката.
Все по-ясно се различаваха белите ивици по муцуните на блесбоките. Още няколко крачки и щяха да могат да стрелят с надежда на улучат някое животно.
Но изведнъж животните от предните редици, с вирнати глави и силно блеене, устремно препуснаха напред и увлякоха след себе си цялото стадо.
— Ето ги! — помисли си всеки от ловците, застанал в поза за стрелба — на коляно, и спотаен зад прикритието си.
— Най-после! — измърмори под нос Дебелия Вилхелм. — Сега ще дойде и мой ред да се смея!
Но и него го очакваше разочарование. Блесбоките минаха толкова далеч от засадата, че нямаше смисъл да се стреля по тях. Съзнавайки това, Вилхелм дори и не направи опит да дръпне спусъка, защото съвсем сигурно нямаше да улучи и това щеше да увеличи огорчението му.
След още малко време блесбоките бяха вече толкова далеч, че можеха да се чувстват в пълна безопасност. И пак започнаха да си пасат кротко, защото никой повече не ги преследваше.
Сега беше ред на Хендрик. Уверен, че ще успее да настигне поне някои от животните, той викна:
— След мен, напред!
Ловците скочиха на конете и се понесоха към стадото, и колкото повече наближаваха, толкова по-бавно се движеха, да не изплашат животните. Но когато бяха стигнали на около четиристотин метра от животните, те се втурнаха напред, както и преди това.
— След мен! — отново позова Хендрик.
Пуснаха кучетата, конете препуснаха с всички сили и ловът започна. Но след малко Хендрик разбра грешката си: стадото препускаше много по-бързо от конниците и разстоянието между него и ловците бързо се увеличаваше. Един след друг ловците започнаха да изостават. Двадесет минути след началото на преследването Хендрик с коня си и още две кучета останаха по следите на блесбоките единствени.
XXVIII
Преследването на Хендрик
Газелите препускаха из равнината, без да променят посоката си, а разстоянието между тях и Хендрик си оставаше все същото. Сега успехът зависеше от това кой ще се измори по-бързо — кучетата, конят или животните?
Първо изостанаха кучетата, отначало едното, после другото, което беше любимец на Хендрик.
След още петнадесет километра луд бяг Хендрик все още не се беше приближил до стадото на разстояние, достатъчно за стрелба. Животните бяха започнали да се изморяват и, ако той имаше и запасен кон, сигурно щеше на ги настигне. Може би щеше да успее и с уморения си кон, ако не му пречеха и не го бавеха многобройните мравуняци, на които се натъкваше по пътя си.
Припомняйки си за съперничеството с Вилхелм и като си представяше с какъв присмех щеше бъде посрещнато безславното му връщане в случай на несполука, Хендрик продължаваше с всички сили да пришпорва коня.
Но отчаянието го обхващаше все повече. Струваше му се, че газелите тичаха все така леко и неуморно, а конят му вече дишаше тежко и напрягаше последни сили. Дожаля му за горкото животно и вече се канеше да дръпне поводите и да го спре, когато изведнъж забеляза пред себе си планински върхове, които тук пресичаха долината и образуваха ъгъл. И точно към този капан се бяха запътили блесбоките.
„Когато се спрат, ще ги настигна. Ще се скрия зад някоя скала или храст, ще се доближа до тях и ще успея да застрелям някое животно“ — мислеше си Хендрик.
Като се огледа внимателно напред, той забеляза с радост, че скалистите склонове са непроходими и животните със сигурност ще паднат в капана. Може би щеше да успее да повали и повече животни. Мечтите му не бяха чак толкова големи, стигаше му дори само една газела. Окрилен от надежда, Хендрик продължи преследването. Оставаше още най-много един километър.
След още малко той стигна на около половин километър от скалите и на триста крачки до стадото, което продължаваше право напред, към ъгъла, образуван от планинските склонове. Сега вече той беше уверен в успеха си. Според неговата преценка, само след минута стадото щеше да бъде принудено да спре или да се върне обратно.
Хендрик добави няколко едри сачми към останалия пълнеж на пушката, защото трябваше да стреля в гъстата маса от животни, и огледа цевта и ударника. После отново погледна към стадото и какво беше учудването му, когато установи, че него го няма!