Тя се обърна към Майк.
— Кой направи всичко това?
— Джени.
— Сестра ти?
Той кимна и тя започна да го разпитва как е успяла да направи всичко за толкова кратко време, кога го е уговорил, откъде е знаел какво точно харесва тя. Въпросите валяха един след друг, докато тя тичаше от стая в стая, разглеждайки ги, а Майк я следваше щастлив от радостта й.
През нощта тя му спомена, че Блеър й е казала за парите, които има и той с радост забеляза, че това не я е впечатлило много. Сега, помисли си, няма да има нужда да крие нещата отнасящи се до него. Вече не бе нужно да внимава да не спомене за фамилния самолет, можеше да споделя с нея добрите новини, когато печелеше по четвърт милион долара, можеше да й купи онзи малък златен часовник, по който тя така се захласна в Tiffany’s.
— Ако не се облечеш — каза той, — ще изпуснеш пристигането на мебелите.
След още една целувка на благодарност, която ги забави още повече, Саманта побягна да се облича. Докато си слагаше грима, тя каза.
— Знаеш ли какво ме безпокои относно старческия дом?
Той се пресегна през нея, за да вземе крема си за бръснене.
— Освен миризмата, персонала и неприветливостта му?
— Да, освен това. Няма какво да се прави там. Не си спомням да имаше нещо друго освен няколко списания. Ако Джубили го затворят на такова място и му вземат пианото, едва ли би минал осемдесетте.
Майк я гледаше в огледалото, докато излизаше от банята.
— Ако побързаш и се облечеш, ще имаме време де спрем на Лексингтън Авеню и да купим няколко книги на баба ти.
Саманта се засмя.
— Майкъл Тагърт, това подкуп да ме изгониш от банята ли е?
— Ще свърши ли работа, ако е така?
— Да — отвърна тя и след като се замисли дали да го целуне или не по рамото, изтича в спалнята.
Няколко минути по-късно те влязоха през въртяща се врата в голяма книжарница на Пето Авеню. Майк бе изненадан, когато забеляза, че Сам вече не се страхуваше от въртящите се врати, нещо повече, оправяше се добре с тях.
Саманта се обърна към Майк малко смутена. Той й каза, че може да купи книги и списания, но колко? За няколкото нейни малки екскурзии в книжарниците кредитната й карта се изчерпа.
— Майк — започна тя. — С какъв бюджет разполагам?
— Във време или пари? — попита той нетърпеливо.
— И двете.
Той погледна часовника си.
— Можеш да купиш всичко, което успееш да занесеш на касата, докато голямата стрелка покаже шест.
— Шест?
— Сега е малко преди четири.
Саманта бе чела някъде, че жените правят голяма грешка, когато на първия ден след сватбата, в желанието си да доставят удоволствие на съпрузите си, им поднасят закуската в леглото, мислейки, че могат да правят това само в специални дни. Но мъжете го възприемат като показател, че така ще бъде винаги, и се чувстват излъгани, когато трябва да закусват на масата.
Те не бяха женени, но все пак живееха от известно време заедно. Сега Майк я гледаше не със страст, а сякаш бе неин… неин съпруг. Покровителстваше я, а това не й хареса. Без съмнение той си мислеше, че тя ще вземе няколко списания и книги, той ще й се усмихне бащински и ще я попита: „Сега доволна ли си?“
Усмихна му се. Ще му покаже, че няма да бъде като булката, която поднася закуската в леглото. Ще му даде да разбере. Той беше достатъчно богат да си позволи да купи това, което тя щеше да събере за дванадесет минути.
— Добре, господине, започваме — каза тя предизвикателно и се обърна към касиерката. — Искам две чанти, бързо! — уморената жена й ги подаде.
Първо отиде при криминалните книги, тъй като знаеше по нещо за авторите им. Награби Нанси Пакард, Дороти Кенъл, Елизабет Питърс, Ан Пери и ги напъха в чантите.
В отдела за научна фантастика до нея стоеше млад мъж, който се преструваше, че не я наблюдава. Саманта бе забелязала още когато пристигна в Ню Йорк, че жителите му обичат да се преструват на вглъбени. Че виждат само това, което си заслужава. Но истината бе, че те бяха изключително любопитни. Винаги се интересуваха какво прави човекът до тях, стараеха се да видят нещо ново, тъй като по нейно мнение нюйоркчани обичаха да наблюдават необичайните неща. Но един нюйоркчанин много трудно приемаше нещо за необикновено.
Когато я видя да пъха книгите в чантата си, човекът я попита.
— Някакво състезание ли има? — любопитството винаги кара нюйоркчанинът да забрави добрите маниери.
— Да — отвърна Саманта. — Отивам в един старчески дом и мога да купя всички книги, които мога да събера за дванайсет минути.
При тези думи лицето му светна.
— Други могат ли да ви помагат?
— Разбира се — отвърна Саманта. Майк не бе споменал нищо за това.