Монтгомъри бяха различни от братовчедите си. Те бяха толкова елегантни, колкото Тагърт бяха недодялани. Саманта си помисли, че Монтгомъри са от този тип, за които беше гаф, ако някой каже, че една ария е от Пучини, а тя е от Верди. За тях би било недопустимо някой да използва ножа за масло, за да разреже рибата. Биха разпознали имитация на Шанел от оригинала. Те, без изключение, бяха тихи, резервирани, всички високи, красиви по особен начин, с безизразни очи, изпъкнали скули и челюсти, които изглеждаха почти враждебни. Единствената по-мека черта на лицата им бяха устните. Саманта непрекъснато се чудеше дали, ако се влюбят, чертите на лицата им ще се смекчат. Наистина, те изглеждаха доста по-сурови и свирепи, мъже, които биха командвали в една война, които биха умрели, защитавайки хората, зависещи от тях, или защитавайки жените и децата си.
Чудеше се какъв ли е личният им живот? Дали обичаха със същата свирепост, изписана на лицата им и в очите им? Не се съмняваше, че те много грижливо подбират обекта на любовта си. Дали мъжете Монтгомъри се смееха? Плачеха ли? Дали играеха на топка със синовете си, говореха ли с дъщерите си за куклите им? Чудеше се дали някога ще успее да отговори на въпросите си, тъй като бе уверена, без някой да й е казвал, че Монтгомъри не ще разрешат някому да научи нещо повече от това, което те биха допуснали.
— И какво реши? — попита Пат Тагърт, сядайки на съседния стол, давайки на Саманта да разбере, че е била наблюдавана и че Пат е отгатнала мислите й. Може би, когато Пат е обмисляла дали да се омъжи за бащата на Майк, тя също е сравнявала двете фамилии.
— Че не бих имала нищо против да имам връзка с един Монтгомъри, но бих предпочела да се омъжа за Тагърт — отвърна Саманта и веднага си помисли, че не трябваше да го казва.
Пат се усмихна. Изглежда, бе й харесала искреността на Саманта.
— Същото заключение, до което стигнах и аз преди известно време.
Саманта се втренчи в ръцете си.
— Ти не си… Искам да кажа…
— Не, не съм. Но обичам от време на време да споменавам на Йън за най-големия брат на Рейни — двете се засмяха.
По-късно, когато започна да се стъмва и хората започнаха да прибират, Саманта усети, че се чувства като у дома си сред тях. През цялото време си говореше приятелски с тях. Помогна да почистят масите, а останалата храна бе занесена в един навес, където живееха бездомници.
Майк застана зад нея и я хвана през кръста.
— Добре, слушайте всички. Сам никога не е сменяла пелени. Кой ще ни даде едно дете за една нощ?
— Аз — отвърна един Монтгомъри.
— Аз също.
— Майк, можеш да вземеш двете ми момчета, докогато искаш.
— Какво ще кажеш за близнаците ми? Тя трябва да се научи да гледа близнаци.
— Аз използвам платнени пелени, Майк. И безопасни игли с патенца накрая. Сам трябва да се научи да използва и платнени.
Саманта седеше, примигвайки на потопа от предложения.
— Избери си! — каза Майк.
— Колко деца мога да взема? — попита тя.
Този отговор накара част от Тагърт да притихнат, тъй като едно от нещата, към които те се отнасяха сериозно, бяха децата. Във фамилията, нямаше жени без деца. На шега казваха, че един Тагърт може да оплоди всяка жена, независимо какво са й казали лекарите — и това показваше гордостта и самочувствието им. От тях бяха забременявали жени, които вземаха хапчета или си бяха сложили спирали. Един Тагърт, след като вече имал шест деца, си направил операция за стерилизация. Когато две години по-късно жена му отново забременяла, той се усъмнил в нейната вярност. След като детето се родило, тя настояла за тест, за да докаже, че детето е негово. Той й се извинил с нова къща и триседмично пътуване до Париж, където тя си купила цял гардероб нови дрехи. (Оттогава насам някои жени в рода започнали да предлагат на мъжете си да си направят такива операции).
— Може да вземеш едно или две, или всичките — отвърна й Майк.
Саманта огледа притихналата група, децата, които бяха на различна възраст, от крехкото същество, което изглеждаше, сякаш се е родило преди няколко минути, до големите, едри тийнейджъри, които сякаш умираха да се измъкнат от роднините си. Тя бе наистина изкушена от едно дебело, усмихнато бебе на около осем месеца, но накрая посочи.