Докато вземаше мръсната му чиния от обяда, тя го целуна по носа.
— Не можа да го намериш, нали?
За миг Майк извърна поглед, за да не срещне очите й, но после стана и тръгна след нея към кухнята.
— Саманта — каза той. — Какво си направила?
— На листа има име. Уолдън и телефон.
Тя гледаше право пред себе си към купа чинии в мивката. Майк разбра, че тя се старае да избегне погледа му. Сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.
— И какво направи с това име и този телефон?
— Обадих се на този номер и се оказа, че господин Уолдън е адвокат. Имам уговорка с него да се видим днес следобед в три.
— И смяташе да отидеш сама? Смяташе да ми кажеш, че отиваш на покупки и така да ме изолираш?
— Майк, това не е като да отида да се срещна с Док сама. Този човек е адвокат и е млад, много по-млад от повечето хора, които знаят нещо за Макси. Така че не би могъл да е толкова много ангажиран с това, което се е случило през 1928-а. Господин Уолдън е само на петдесет и пет.
— И откъде знаеш това?
— Е, попитах секретарката му. Казах й, че мисля, че той е човекът, когото съм срещнала в заведение за самотници и го описах като около двайсетгодишен, рус и висок. Тя ме информира, че той е петдесет и пет годишен, женен, с четири големи деца, висок около шест фута, със сива коса и коремче. Да не мислиш, че той я е представял някъде като адвокат, или мислиш, че той наистина знае нещо?
— Мисля, че има само един начин да разберем това, нали? Като се облечеш и отидем при него.
— Майк, не е нужно и ти да идваш. Аз мога да се срещна с него и после да ти разкажа всичко.
Думите й го вбесиха и поласкаха едновременно, защото тя просто се опитваше да го защити. Беше му пределно ясно защо го правеше. Той бе показал твърде ясно, че не желае тя да се рови повече из мистерията около съдбата на Макси, след като е напуснала дома си. Сега тя продължаваше разследването, но се стараеше да го скрие от него.
Целуна я нежно.
— Знаеш ли, че минава два. Ако възнамеряваш да се обличаш в някои от онези твои костюми, да си сложиш спрей, да се рисуваш и… — Саманта вече тичаше, към банята.
В три и петнадесет Саманта и Майк бяха въведени в кабинета на господин Уолдън от фината му, малко плоска секретарка. След като вбеси Саманта, защото я изпрати до тоалетната, а той седна до една много красива администраторка и започна да я разпитва с премрежен поглед за господин Уолдън. Разбра, че той се занимава със защитата на криминални престъпници. Заемал се с най-опасните и ги спасявал от затвора. Администраторката потрепера много чаровно, докато описваше един от тези типове, които са идвали от време на време в кантората му. Каза, че на господин Уолдън не му пука много-много, че блестящите му защитни речи спасявали тези ужасни хора от решетките.
— Връзки с подземния свят — каза Майк. — Не се учудвам, че Нелсън го познава.
Саманта вървеше до него така стегнато, че краката й бяха почти изпънати.
— Какво ти става?
— Абсолютно нищо. Защо трябва да ми става нещо? Само защото се бе втренчил в блузата й, не е причина да ми става нещо.
Усмихвайки се, Майк я хвана за ръката и не я пусна да се отдалечи.
— Тя имаше много хубави…
— Ако харесваш крави! — каза Саманта през зъби, дръпна си ръката и тръгна пред него.
Когато влязоха в кабинета на господин Уолдън, Саманта беше бясна, а Майк се кикотеше. Господин Уолдън, който изглеждаше точно както им го бяха описали, ги погледна, докато сядаха, и каза:
— Не се занимавам с бракоразводни дела.
Майк се засмя и се пресегна към ръката на Саманта, която беше на облегалката на стола, но тя се дръпна.
— Всъщност ние сме тук по друг въпрос. Стигнахме до вас чрез Джубили Джонсън.
Само за секунди добродушното изражение на лицето му се промени. Беше много странно, че този човек бе защитник на престъпници, защото, ако му сложеха бяла брада и червен костюм, щеше да заприлича на Дядо Коледа.
— О, да, Джубили. Надявам се, че той и семейството му са добре.
В този момент Саманта видя лявата ръка на Уолдън. Когато влязоха, тя бе толкова ядосана, че въобще не го погледна или по-точно отбеляза само един приятен мъж, за когото веднага реши, че той не би могъл да знае каквото и да е за Макси.
Сега се бе втренчила в лявата му ръка. Тя бе татуирана плътно в черно от китката надолу. Татуировката покриваше малкия му пръст и съседния на него. Ноктите на тези пръсти бяха лакирани в черно.
— Сакатия — прошепна тя, защото от пръв поглед изглеждаше, че пръстите му липсват. — Сакатия — каза тя високо, прекъсвайки разговора им.
Уолдън стана, заобиколи бюрото, усмихна й се и после й подаде ръката си. Тя я взе и я разгледа. Пусна я и го погледна.