— Продължават ли досега? Хванахте ли го?
— Не — отвърна сухо Майк. — Имате ли представа кой би могъл да бъде? Някой, когото познавате?
Уолдън се усмихна.
— Може да е всеки един от хилядите, които познавам. Няма човек от тези, които съм защитавал, който да не е в състояние да се изкачи на втория етаж и да се опита да убие едно красиво момиче. Просто трябва да ми кажете времето и мястото и ще видя какво мога да направя.
Саманта отвори уста, но Майк я изпревари.
— Февруари 1975-а, Луизвил, Кентъки — изстреля той, но не се обърна да погледне Саманта, която се бе втренчила в него. Това бе мястото и месеца, когато бе убита майка й.
— Искам да си тръгвам, Майк — каза тя меко, но Майк продължи да гледа Уолдън и не помръдна.
Уолдън ги изгледа, натисна един бутон и каза на секретарката си, че иска всичко, което имат за тази дата и това място.
— Тя има всичко в компютъра, така че ще ни отнеме само пет минути — каза той, нарушавайки тишината, която се възцари след думите на Майк.
Пет дълги минути той седеше в креслото и ги наблюдаваше, опитвайки се да разбере какво се крие зад писането на биографията. Чудеше се дали наистина знаеха колко отвратително същество е Док, или мислеха, че е сладък старец просто защото твърде дълго бе предизвиквал дявола и все пак бе доживял до деветдесет години.
Когато секретарката му сложи пред него един доста дебел куп листа, той се наведе напред.
— А, спомням си този тип много добре. Преди десет години той отиде в газовата камера и мога да ви кажа, че не познавам друг, който да го е заслужавал повече. Защитавах го, но се зарадвах, когато разбрах, че няма шанс да спечеля делото. В нощта преди екзекуцията той ме помоли да отида в килията му, за да ми разкаже живота си. Искам да ви кажа, че се беше покаял, но ми каза да запиша всичко, за да може по-късно да направят филм за него, както за Ал Капоне.
Уолдън прелистваше страниците.
— Нямах намерение да му казвам, че по-скоро бих умрял, отколкото да го направя герой, но записах всичко, за да го имам, в случай че някой друг бъде обвинен в престъпления, извършени от него.
Търсейки по страниците, той каза.
— 1975-а. А, ето я. Боже, та той е бил доста зает тази година. Убил е четирима, не петима души и всички членове на банди. Не, не, почакайте, тук има нещо — той погледна Майк и продължи. — Луизвил, Кентъки — погледна отново страниците. — Отвратително, отвратително. Господи! Бях забравил за това. Търсил парите на Сакатия. Мисля, че някой го е наел, но не ми каза кой. Явно искаше да мисля, че е достатъчно хитър, за да убие някого, без да му наредят кой, къде и как.
— Какво е направил? — попита тихо Майк.
— Убил е една жена. Каза, че му подшушнали, че някой в семейството й знае за парите на Сакатия, така че отишъл в Луизвил, отвлякъл жената и я измъчвал известно време, докато я накара да проговори. Да видим… държал я върху гореща печка, но когато разбрал, че не знае нищо, я извел навън и я прегазил с колата си. Хвалеше се, че жената го молила да не причинява зло на малката й дъщеря, затова, след като я убил, останал в града няколко седмици, говорил с детето, разпитвал я, за да разбере дали тя или баща й знаят нещо. Решил, че не знаят и си тръгнал.
Уолдън ги погледна. Преди няколко минути те изглеждаха щастливи и здрави, но сега бяха бледи и болнави. Пресегна се и взе ръката на момичето, която се бе вкопчила в облегалката на креслото, и в този миг разбра, че жената, която е била измъчвана, вероятно е нейна майка.
— Аз… аз… — започна той и Х. Х. Уолдън, човекът, който никога не губеше дар слово, не можеше да каже нищо.
Майк стана.
— Господин Уолдън, благодаря ви много за помощта. Мисля, че трябва да си тръгваме.
— Вижте, съжалявам, че ви разказах това. Не исках да… — нямаше какво повече да им каже, докато ги гледаше как излизат от кантората му.
— Добре ли си? — попита Майк, когато излязоха на улицата.
Саманта кимна.
— Да. Наистина, Майк, добре съм, но мисля, че бих се поразходила малко. Сама. Така че ще се видим по-късно.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно — тъй като той продължи да я гледа напрегнато, тя му се усмихна леко и хвана ръката му. — Майк, това се случи преди много време. Имах достатъчно време, за да преживея смъртта на майка, наистина няма никакво значение как е умряла тя. Смъртта си е смърт, независимо дали е причинена от случайна катастрофа или убийство. Просто сега искам да съм сама. Може би ще отида на църква — стисна леко ръката му, усмихна му се и обърна.
Майк я хвана за ръката и я завъртя. Тя беше добра актриса, трябваше да го признае, и ако не знаеше какво беше открила току-що, никога нямаше да разбере, че тя страда. Но той започваше да опознава Саманта, да я разбира и усеща много добре. По-голяма част от живота си бе прекарала в скръб и отчаяние, които бе изживявала абсолютно сама.