— Тръгваш с мен.
— Не, аз… — тя се опита да се измъкне, но той я хвана и я придърпа към себе си.
Майк изсвири така пронизително, че накара едно такси да набие рязко спирачки. Отвори вратата и набута Сам вътре. Тя се опита да му каже нещо, но той я помоли да мълчи. Когато наближиха къщата, той хвана главата й и я обърна към светлината, за да я разгледа. Кожата и бе бледа и почти прозрачна, дъхът й не се усещаше.
Таксито спря, Майк плати, излезе, дърпайки Сам след себе си, докато тичаше нагоре по стълбите. Отключи бързо и без да затваря вратата, се втурна, почти носейки я в банята.
Едва успя да го направи, когато Саманта започна да повръща. Сложил едната си ръка на челото й, а другата през кръста, той я държеше, докато тя повръщаше, повръщаше. Когато вече нямаше нищо, тя висеше над тоалетната чиния, а стомахът й продължаваше да конвулсира. Майк взе една кърпа, намокри я, сложи я на челото й и после пусна водата.
Трябваше да й помогне да стане, за да отиде да седне.
— Добре съм — прошепна тя. — Наистина съм добре.
— Да, по дяволите, много си добре — остави я за момент, отиде в кухнята, донесе портокалов сок и я накара да го изпие. — И това — подаде й една кифла. Тя поклати глава, но той я накара насила да си отвори устата и да хапне.
Махна кърпата, изстиска я, после пак избърса горещото й лице. Какво прави човек в подобни ситуации, замисли се той. Как се съвзема човек, след като е научил такава ужасяваща вест? Опита се да си представи как би се чувствал той, ако научеше, че майка му е била измъчвана и убита от някакъв престъпник само защото той е мислел, че тя знае нещо за някакви изчезнали пари.
— Когато беше малка — попита Майк, галейки нежно горещото й лице с кърпата, — и беше болна, кой се грижеше за теб?
— Майка ми — прошепна тя.
— А след като навърши дванайсет? — спря да бърше лицето й, чакайки отговора й, но тя не каза нищо.
Саманта се извърна.
— Мисля, че бих искала да си легна — каза тя, като понечи да стане.
— Да си легнеш? Сама?
— Майк, моля те, наистина не искам да…
Той не можеше да й се ядоса, защото тя, изглежда, мислеше, че той желае да се любят. Спомни си, че му бе разказала, че когато разбрала, че баща й умира, всичко, което искала, било да отиде у дома при съпруга си и той да я притисне до себе си. Но съпругът й не бил там точно когато се нуждаела от него. А когато умряла майка й, тя също така се нуждаела от баща си, но нещата отново се провалили. Той я погали. Мислеше си, че е крайно време мъжът, с когото е, да не я разочарова.
— Сам-Сам, няма да те оставя сама. Баща ти може да те е оставял да се справяш сама, като възрастен човек, но аз няма да го направя — вдигна я като малко дете и тръгна да излиза от банята.
— Пусни ме — каза тя, борейки се.
Той спря в коридора и я погледна.
— Няма да ти позволя да останеш сама. Наричай ме деспотичен, наричай ме, ако искаш, шопар, наричай ме както искаш, но тази нощ няма да си сама. Този път няма да ти се налага да се справяш сама с нещастието си — когато тя отново го блъсна, той я придърпа към себе си. — Не си достатъчно силна да се бориш с мен.
Той тръгна не към спалнята, както тя си мислеше, а към градината, седна с нея на диванчето, държейки я в скута си като дете, и сложи главата й на рамото си.
— Разкажи ми за майка си — каза той.
Скривайки лицето си в рамото му, тя поклати глава. Точно в този момент майка й бе човекът, за когото най-малко искаше да мисли, за майка си, която онзи бе държал върху гореща печка, за майка си, която се моли да не закача детето й.
— Кой беше любимият й цвят? — той изчака малко и когато Сам не отговори, той продължи. — Любимият цвят на майка ми е синият. Тя казва, че това е цветът на мира, и с толкова много деца — това, което най-много желае, е мир.
Сам продължи да мълчи. Майк взе един китеник и я зави. Беше приятен топъл ден, но шокът, който тя бе изживяла, я караше да трепери при всяко докосване. Майк погали мократа й коса, притисна я до себе си, стараейки се да я закрие с тяло. Не знаеше защо е толкова настоятелен, но усещаше, че най-важното в момента бе да я накара да говори.
— Майка ти пееше ли? — попита той. Сам не отговори. — Казвал ли съм ти, че прапрабаба ми е била известна оперна певица. Казвала се е Ла Рейна. Чувала ли си за нея?
Сам поклати глава.
— Баща ми има някои нейни записи. Доста приятен, красив глас, поне за мен. Доста ме забавлява, въпреки че никой в моето семейство не може да изпее един тон. Не е честно, нали?