Саманта мълчеше, докато той разтриваше гърба й, притисна я плътно до себе си, където тя се чувстваше така сигурна. Саманта си спомни това, което години наред се бе старала да не помни: никой не я бе прегръщал откакто майка й почина. След смъртта й баща й прекара три години, седейки в затъмнена стая. През повечето време той дори не се бръснеше, не си сменяше дрехите, ядеше само колкото да не умре. Сам правеше всичко възможно да го разведри, но каквото и да вършеше, никога не му позволи да разбере, че и тя е самотна. Никога не му позволи да съзре тъгата, не му даде да разбере колко много се нуждае от него и колко много й липсва майка й.
— Жълт — прошепна тя. — Майка ми обичаше жълто.
Седяха така в градината няколко часа, докато тя му говореше, разказваше му за майка си и колко много е значела тя за нея. Спомняйки си историята за часовниците, която тя му разказа, че тя и баща й са били като ненавити часовници след смъртта на Алисън Елиът! Майк започна да открива нови неща в думите на Саманта: тя се обвиняваше за смъртта на майка си. Бе му казала веднъж, че тя е убила майка си, като е настоявала толкова много да отиде на някакво празненство, но прикриваше всичко това, казвайки си, че това не е истина. Майк си помисли, че това може би е някаква вторична защита. Някъде дълбоко в себе си, на някакво първично ниво Саманта искрено вярваше, че тя е виновна за смъртта на майка си. Нещо повече, тя мислеше, че баща й също вярвал, че тя е отговорна за това нещастие. Защо иначе Дейв щеше да я изолира, да не наглежда единственото си дете, да не й говори, да не се старае тя да се чувства добре? Егоистично копеле, помисли си Майк. Интересувал се е само от собствената си скръб, но не и от дъщеря си.
След смъртта на жена му, Кейн бе омаломощен от скръбта си, но направи всичко възможно да е силен заради двете момчета, които се събуждаха нощем, плачейки за майка си.
Но Саманта не би плакала, не плачеше и сега. Тя беше бледа, студена, бе толкова слаба, че едва можеше да движи ръцете си, но очите й бяха сухи. Като не позволяваше на сълзите да бликнат, се наказваше, че е причинила смъртта на майка си и скръбта на баща си.
— Когато бях дете, бях ужасна — разказваше Сам. — Бях голям егоист и исках винаги да става на моето. Веднъж майка ми ми купи чифт прекрасни обувки, а аз бях толкова отвратителна, че дори не ги пробвах. Исках червени кожени обувки.
— И какво направи майка ти?
— Каза, че няма намерение да пропътува отново целия този път, за да ми търси други обувки. Каза, че дъщеря й не е примадона и трябва да се задоволя с това, което има.
— Получи ли червените си обувки? — попита той, вече мразейки историята. Това бе третата случка, която му разказваше, тълкувайки обикновения си детски егоизъм като нещо ужасно, което да я представи като отвратително дете.
— О, да. На следващия ден казах на майка ми, че косата й е много красива и колко сини са очите й, казах й, че се радвам, че не изглежда стара като родителите на съучениците ми, които без изключение бяха дебели и тъпи. Казах й, че трябва да се облича подходящо за красотата си. Тя се усмихна и ме попита какво имам предвид. Казах й, че си спомням, че съм видяла една рокля на витрината на магазин Стюърт, която би й стояла чудесно.
— И тя те заведе в града?
— Каза, че такова искрено ласкателство и такава хитрост, за да получа това, което искам, заслужава да бъде възнаградена, но ме предупреди, че е по-добре там наистина да има такава рокля, иначе ще си изпатя.
— Предполагам, че имаше.
— Потих се по целия път до магазина. Страхувах се да не би магазинът да е само за мъжки дрехи, но не се разочаровах. Получих червените си обувки, а мама — новата си рокля. — Сам спря за миг. — Това бе роклята, с която я погребахме.
Майк продължи да я държи, продължи да я гали, да слуша историите й, но след всяка една от тях непоколебимостта му се увеличаваше. Блеър бе предложила Саманта да се подложи на терапия. За какво? Някой да й повтаря непрекъснато, че не е виновна за смъртта на майка си? Че не е виновна за депресията на баща си? Щеше да е нужно много повече от думи, за да се убеди тя наистина, че това, което се бе случило, не е по нейна вина.
В един от разказите си тя спомена как баща й довел у тях Ричард Симс, за да се запознае с нея. Нужно му бе да зададе само няколко въпроса, за да разбере, че тя се бе омъжила за него, защото баща й, изглежда, е искал да го направи. А и защо да не е така? Тя бе отдала на баща си живота си между дванайсетата и двайсет и третата си година, стараейки се да поправи това, което е смятала, че му е причинила. Тогава защо да не се омъжи само за да го зарадва?