— Какво ще правим? — прошепна Саманта, уплашена до смърт от това, което предстоеше.
Майк погледна за миг Док, който ги гледаше, сякаш се забавляваше безкрайно, после се обърна към Сам:
— Опитай 5–15–28 — каза той.
Трябваше й малко време, за да разбере, че той й каза датата на касапницата, датата, когато Макси е избягала.
С треперещи ръце завъртя секрета. Не успя да отвори и погледна Майк ужасено и безпомощно.
— Опитай още веднъж — каза той спокойно, сякаш разполагаха с неограничено време.
Втория път успяха и минаха бързо през вратата, когато Сам се забави няколко секунди, за да заключи отново, надявайки се да заблуди кучетата и хората с тях.
Побягнаха към малкото камионче, скрито под дърветата. Преди около седмица Рейни се бе обадил на по-големия си брат и го бе помолил за съвет за много бърза кола, отбелязвайки, че колата трябва да е за четирима души; единият от тях беше болен. Според Монтгомъри и Тагърт Кит бе вторият човек след майка му, който знаеше много повече за колите, отколкото, който и да е друг.
За всеобщо учудване Кит пристигна от Мейн с малко черно камионче ГМС, наречено Циклон. Според Кит имало само няколко коли от този тип, произведени през 1990 г., преди правителството да ги спре от продажба, защото са много бързи и ускоряват от 0 до 30 мили за 1.4 секунди. Единствените превозни средства, които се движеха по улиците и са по-бързи от Циклон, били Порше 959 и струващото четиристотин хиляди Ферари, коли, които Кит притежаваше, но те бяха само за двама пътници.
Кит бе доста заинтригуван какво ще правят и остана да помогне. Той купи покривало за камиона, Кит помогна на Блеър да сложат бутилка с въздух и всичко нужно за една линейка.
Сега Блеър ги чакаше в колата, готова да се заеме с Док и да види дали ще преживее нощта след очертаващото се доста диво преживяване. Майк сложи Док на леглото, а Саманта седна на мястото на шофьора. Майк мина отпред и каза на Сам да се премести.
— Аз ще карам — каза тя.
— Ужасна си — отвърна Майк и започна да я избутва от мястото й. Но тя си бе сложила колана и не беше толкова лесно да я отмести.
— Майк, аз мога да карам! Четири години съм карала в Санта Фе и единственото ми произшествие е една изкривена броня — каза това с такъв тон, както някой би казал, че е спечелил Петстотинте мили на Индианаполис.
Точно в този момент прозвуча първият изстрел Майк с отвращение разбра, че няма време да се препира със Саманта. Скочи на страничното стъпало на камиона, прикрит от отворената врата, и й каза да кара.
И тя подкара. Три коли се насочваха към тях, три големи, тежки американски коли, а Саманта маневрираше помежду им, сякаш караше количка от панаира, минаваше на сантиметри от тях, но никога толкова близо, че да направи нещо повече от това да олющи малко от боята на безценния камион на Кит.
Когато колите изостанаха, Саманта натисна спирачките и нареди на Майк да влезе вътре. Без да каже нещо, той се прехвърли през капака на мястото на пътника, тръшна вратата и затегна колана си.
Тя отново подкара. Той я погледна с уважение и учудване. Тя се обърна към него и му се усмихна.
— Има едно нещо, което си заслужава в Санта Фе. Трябва да участваш в състезания с коли. Няма никакви правила, въпросът е кой ще стане първи. Оттам се научих никога да не се предавам.
За Майк това бе адско пътуване. Преследвана от три коли по пътя към града, Саманта влизаше и излизаше от платното, сякаш беше совалка от рисуван филм. Малкото камионче не само ускоряваше много бързо, но и бе изключително маневрено. Беше с четири движещи се колела, наистина с четири движещи се колела, което означава, че всяко колело е с независимо задвижване от другите, или че колата може да се изкачи по мокър телеграфен стълб. Когато Саманта видя свободно място в редицата, тя рязко отклони и влезе в друго платно. За нещастие свободното място бе заето от едно БМВ, така че караха с него броня до броня. Когато изкачиха височината, бяха изгубили преследвачите си.
Когато стигнаха до старческия дом на Макси, зад тях нямаше нито една от колите на хората на Док, а само три полицейски коли.
Когато слезе от колата, Майк трепереше. Нищо, което бе правил досега в живота си, нито отвличането на човек, нито опасността да бъде нападнат от кучета-убийци, нито нещо друго, не го бе ужасявало така както карането на Саманта. А тя изглеждаше абсолютно спокойна, когато побягна нагоре по стълбите, оставяйки Майк и Блеър да се разправят с полицията, на която щяха да покажат спящия Док и да им кажат, че са карали така, защото е имало спешен медицински случай.