Макси не се замисли за оръжието на Док, тъй като единствената й мисъл бе да намери Майкъл. Стрелбата бе спряла, но тя все още чуваше стенанията и писъците.
Док я гледаше с искрящи от болка и омраза очи, докато тя пребъркваше джобовете му за ключа. После с треперещи пръсти отключи вратата.
Гласът на Док я накара за миг да спре.
— Моля те — прошепна той. — Помогни ми.
За миг тя се поколеба, водена от човечността си, но в следващия миг побягна към салона.
Не бе подготвена за това, което видя. Кръв, навсякъде имаше кръв. Хора с откъснати гърди. Лайла лежеше в локва кръв, половината от лицето й липсваше. Макси видя още три момичета и трите мъртви.
Салонът вече се пълнеше с медицински работници и Макси разбра, че за да дойдат толкова бързо, те явно са били предупредени преди касапницата. Състрадателността на Док, помисли си тя с горчивина.
Обикаляше между хората, без да обръща внимание, че обувките й лепнеха по пода, тя търсеше Майк. Видя един човек в бяла престилка да слага напоен с кръв чаршаф върху любимото й лице. Побягна към него, но един от санитарите я хвана за ръката.
— Той е мъртъв и е по-добре да не го гледате. Куршумите са отнесли половината от него.
Макси се дърпаше истерично, опитвайки се да се отскубне и да отиде при Майк.
— Успокойте се сама, или аз ще ви бия нещо, което да ви приспи — каза мъжът. — Имаме достатъчно работа тук и не ни е нужно хора, които не са засегнати, да ни подлудяват.
Макси се втренчи в него. Ненаранена? Незасегната? — помисли си тя. Тя бе много повече от ранена.
— Така е по-добре — каза мъжът, когато Макси спря да се бори. — Защо не си отидете вкъщи?
Тръгвай, помисли си тя. Това трябваше да направи, защото ако останеше тук, нямаше да живее и четиридесет и осем часа. В момента не й пукаше за собствения й живот, но се страхуваше за живота на детето на Майкъл, което носеше в утробата си.
Тя се обърна механично, отвърна поглед от гърчещите се тела на йода, от кръвта, и се върна в гримьорната. Хвърли само един бегъл поглед към Док, който лежеше на пода. Усещайки погледа му върху себе си, тя взе чантата си и тази, която й бе дал Сакатия Джо. Усещаше дълбоко в себе си, че трябва да вземе пистолета на Док и да го убие, но не можеше. Не можеше да го спаси от нещастието, както бе постъпвала със страдащи домашни любимци. Искаше той да остане жив и да страда, така както и тя щеше да страда.
Гледайки право пред себе си, тя излезе през задната врата на клуба.
ГЛАВА 36
1991
Саманта се събуди сякаш от хипнотичен сън и изведнъж вече не беше Макси, а тя самата, не бе в 1928-а, а в 1991-а. Преди представлението си мислеше, че Майк ще намери човек да играе Док, но той не го направи. Пред нея беше дребният мъж, а на лицето му беше изписана тази всезнаеща усмивка. Всичко бе изиграно точно както се бе случило, нищо не бе променено въпреки изминалите години.
През онази нощ на 1928-а година Макси бе простреляла Док и бе засегнала гръбначния му стълб, но той бе успял да запази това в тайна две години, когато обявил, че е пострадал при катастрофа. Макси му бе отнела подвижността, бе отнела и парите, които Сакатия, действащ по негова заповед, бе откраднал от Скалпини. Док, изпълнен с омраза към Макси, се бе заклел да я убие, както и всеки, който знае нещо за нея. През 1964-а, когато видял снимката на Макси и внучката й, толкова щастливи, той почти обезумял. Грешката му била, че й се обадил по телефона и я заплашил. Когато изпратил убиец, тя вече била изчезнала от Луизвил.
Около 1975-а той вече не бил така силен и затова изпратил човек в Луизвил да разбере дали семейството й не знае нещо за парите на Сакатия — неговите пари.
И сега, Саманта стоеше пред този съсухрен мъж в инвалидна количка с пистолет в ръка, знаейки всичко това. В състоянието, в което той се намираше, нямаше значение дали пистолетът бе пълен с истински или халосни патрони, ако натиснеше спусъка, тя щеше да го убие. Досега той й се струваше като един стар мъж, но сега бе човекът, който бе разстрелял цял нощен клуб, пълен с хора, само за да убие мъжа, от който е забременяло неговото момиче. Виждаше човек, който, за да получи контрол върху нелегалната продажба на алкохол, бе убил много от своите хора, хвърляйки вината върху друг мафиотски шеф.
— Ти си убил човек, който те е обичал повече от собствения си живот — прошепна Саманта, говорейки за Сакатия. — Убивал си всеки, който се опитвал да се грижи за теб. Заслужавало ли си е? Сега стоиш тук, необичан от никого, сам, самотен и няма нито един човек в този свят, на когото да му пука за теб. Осакатен си от собствената си алчност. Заслужаваха ли си тези пари болката и нещастията?