Майк мислеше за Саманта. Може би с годините се бе разглезил от факта, че жените го харесваха, и знаеше, че лесно може да си намери момиче. Саманта бе предизвикателство. Откакто бе дошла в Ню Йорк, бе опитал всичко, за да привлече вниманието й, включително и пускайки покани под вратата й. „Случайно“ я срещаше няколко пъти в кухнята. Дори намекваше непрекъснато, че би желал да се научи да работи с компютър, но тя го гледаше, сякаш никога не бе чувала тази дума.
Не можеше да си я обясни. Тя бе и малката дребна „дама“, която не желаеше да остане сама в къщата с един мъж, бе горещата жена, която го бе целувала както никога досега, и накрая бе мърлявият малък зомби, който се движеше безшумно из кухнята в пижамата и халата на баща си. Рядко чуваше стъпките й над главата си, а когато я видеше, тя винаги се прозяваше, независимо че изглеждаше като току-що станала.
Майк рязко вдигна глава.
— Какво каза?
— Казах, че ми липсваше толкова много, че носех само неговите дрехи. Не можех да закопчея ризата му на гърдите си, но това нямаше значение, защото, когато носех дрехите му, се чувствах по-близо до него. Ако този мъж…
Майк стана.
— Кой мъж?
Дафни го изгледа учудено.
— Мъжът в болницата. Не ме ли слушаш какво ти говоря? Исках да заспя завинаги и реших да го направя. Взех една опаковка приспивателно и се събудих в болницата. И там този мъж говори с мен и ми каза, че трябва да продължа да живея.
Майк стоеше и я гледаше. Но не я виждаше, защото бе започнал да оценява какво му бе казала.
„Саманта имаше труден живот, Майк“, чу той гласа на Дейв по телефона, хриптящ, слаб и немощен от приближаващата се смърт. — „Имаше труден живот и когато аз си отида, не знам какво ще прави. Бих искал да познавам по-добре дъщеря си, но не успях. Не знам какво става вътре в нея, но искам да напусна този свят, когато съм сигурен, че ще има кой да се грижи за нея. Искам това да си ти, Майк, и желая да поправя някои от нещастията, които й причиних. Грижи се за нея вместо мен. Нищо повече не искам.“
Майк бе преживял смъртта на близък човек — когато чичо му Майк почина, но това бе всичко. Той не можеше да си представи някой друг да умре или да загуби толкова много близки хора, както се бе случило, със Саманта. Просто не можеше да си представи как ще се почувства, ако баща му умре, или както при Саманта, последният му приятел и роднина почине.
Гледайки към прозорците на Саманта, видя, че пердетата, както винаги, бяха дръпнати. Тя без съмнение спеше. Вечен сън, както каза Дафни.
— Ти си един нещастен настойник, Тагърт — каза на себе си той, после се обърна към Дафни.
— Искаш ли да си тръгвам, Майк? — попита тя, докато вземаше чантата си и тръгна към къщата. На вратата спря и се обърна. — Ако се нуждаеш от нещо Майк, скъпи, обади ми се. Дължа ти услуга.
Майк кимна разсеяно, гледайки към прозорците на Саманта. Всичките му мисли се бяха събрали около наемателката му. Две минути по-късно той поръчваше храна от LA COTE BASQUE.
ГЛАВА 4
Майк застана пред вратата на Саманта, пое дълбоко дъх и почука. Не знаеше дали постъпва правилно в момента, но смяташе да го направи по най-добрия начин.
Тя не отговори на почукването, а и той не очакваше да го стори. Балансирайки с подноса в едната ръка, той бръкна в джоба си и отключи. Отвори леко и видя, че лампите бяха загасени. Поглеждайки нагоре, той промърмори, като влизаше в стаята.
— Моля те, не й разрешавай да носи бяло.
Саманта се събуждаше бавно. Неохотно отвори очи срещу ярката светлина, опитвайки се да привикне. Известно време тя лежа в леглото, мигайки срещу светлината, достатъчно разсънена, за да разбере, че вижда хазяина си да стои до нея с поднос в ръце.
— Какво правиш тук? — попита тя намръщено, докато сядаше в леглото. Но в гласа й нямаше страх, нито дори интерес. Истината бе, че бе толкова уморена, кокалите я боляха и нещо можеше да я стресне.
— Донесох ти нещо за ядене — отвърна той, оставяйки подноса на бюрото до прозореца. — Това е храна от един от най-добрите ресторанти в Ню Йорк.
Саманта разтърка очи.
— Не искам да ям нищо — каза, като се разсънваше все повече и повече и погледна към затворената врата на апартамента. — Как влезе тук?
Усмихвайки се, сякаш ставаше дума за голяма шега, Майк извади ключа.