С рязко движение тя се измъкна и се облегна на перилата. Сърцето й биеше лудо в гърдите, дишането й бе учестено. Когато го погледна, видя, че и той бе развълнуван, а кожата му бе почервеняла.
— Искаш ли да слезем долу и да поговорим за това?
— Не — отвърна тя. — Не искам да ходя, където и да е и да говоря за каквото и да е. Нито искам да чуя какво ще ми кажеш. Не желая да слушам измислените ти истории за баща ми и баба ми или каквото и да е по този въпрос. Всичко, което искам, е да напусна тази къща и да не те виждам повече.
— Не — каза той умоляващо, но в очите му имаше нещо друго. — Не мога да ти позволя да напуснеш. Баща ти ми повери грижата за теб и смятам да бъда достоен за доверието му.
Саманта премигна няколко пъти, преди да успее да проговори.
— Повери ти грижата за мен? Искаш да оправдаеш доверието му? — тя не знаеше дали да се смее или да побегне. — Това ми звучи като нещо от миналото, като нещо от средновековието. Аз съм възрастна жена и аз…
Лицето на Майк се промени.
— О, по дяволите. Ти си права. Кой съм аз, че да приемам това на сериозно. Казах на Дейв, че е глупаво. Казах му, че трябва да получиш наследството си без допълнителни условия, но той настоя да стане по този начин. Искаше да откриеш истината — Майк вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Предавам се. Не съм добър надзирател. Първо, оставих те да стоиш сама в една стая, докато, доколкото мога да преценя, бе на прага на самоубийство, после се направих на важен и се опитах да те накарам да правиш нещо, което не желаеш. Ти си голяма жена и можеш сама да решаваш. Не те интересува нищо от това, което ти казах, така че лягай си. Сложи един стол през вратата, ако искаш. Това ще те предпази дори от такъв страстен развратник като мен. Сутринта ще извикам хора от агенцията за недвижими имоти и ще ти помогна да си намериш жилище. Ще ти върна и парите. Защо не си вземеш компютъра с цялото му оборудване, защото не знам какво, по дяволите, да правя с него. Лека нощ, мис Елиът — каза той, слезе по стълбите и влезе във всекидневната.
Саманта тръгна бавно нагоре по стълбите, трепереща от борбата с него, разтреперана от всичко, което се случи.
ГЛАВА 5
Когато Саманта се прибра в апартамента си, първата й мисъл бе да си опакова багажа, но не го направи. Чувстваше се много уморена. Затвори вратата, сложи един стол под дръжката, после го дръпна и легна.
Не можа да заспи. Направи всичко възможно да не мисли за баща си и завещанието му, но напразно.
В три сутринта стана и започна да търси завещанието. Нарочно не го бе прочела, тъй като не искаше да знае подробно неговите посмъртни заръки, нито пък как е планирал живота й.
Откри го сред другите книжа, седна и го прочете. Адвокатът й бе казал всичко освен едно. Едно изречение гласеше, че тя трябва да се отчита за своите изследвания пред някой си Майкъл Тагърт и въз основа на неговите твърдения, че си е свършила работата, щеше да получи парите си. Парите, които трябваше да бъдат нейни без никакви ограничения.
Отначало й се прииска да скъса документа на парчета, но се спря, сгъна го и го остави при другите книжа. Баща й беше мъртъв. Никога не му се бе ядосвала, когато беше жив, нямаше да го направи, когато е мъртъв. Фактът, че желаеше някой да се грижи за нея след смъртта му, означаваше, че я е обичал. Нямаше значение, че Саманта не познаваше този човек — баща й го познаваше и гарантираше за него, също както гарантира за Ричард да й стане съпруг.
Стана, отиде в банята и си взе една гореща вана. Изми си и косата. Почувства се по-добре. Облече сиви памучни панталони и розов пуловер, който отиваше на косата й. Завърза си косата и дори си сложи малко грим. Навън бе все още тъмно, но се усещаше наближаването на зората. Отвори балконската врата и вдъхна аромата на розите в градината.
Чу шум, който не успя да определи. Заслуша се. Беше звук от пишеща машина, по която удряха доста силно. Звукът накара Саманта да се усмихне — от години не бе чувала пишеща машина.
Знаеше, че трябва да остане в стаята си и да си опакова багажа, но не го направи. Отвори вратата и слезе долу.
Беше лесно да открие откъде идва звукът. Майкъл беше в библиотеката. Цялата стая бе тъмна освен бюрото, на което печаташе. Той удряше по една антична пишеща машина, която приличаше на тези на военните кореспонденти от Втората световна война. Печаташе с два пръста и удряше като бесен.
Почувствала се изведнъж неловко, Саманта понечи да излезе.
— Ако имаш да ми казваш нещо, казвай — каза той, без да се обръща.
— Дядо ми Кал е бащата на баща ми. Той бе чудесен човек и не вярвам, че не му е бил баща — изстреля тя.