Той се обърна и я погледна. Тя откри с учудване, че той също изглеждаше уморен. Явно не бе спал.
— Вярвай каквото искаш? — извади листа и сложи нов.
— Защо печаташ? — Саманта пристъпи към него.
Погледна я през рамо, сякаш нямаше капка ум, и каза:
— Защото искам да напечатам нещо.
Тя се приближи до ръчната машина.
— Защо не използваш каменна плоча и длето? Няма да има разлика.
Той не отговори, а продължи да печата. Би трябвало да се върне в стаята си и да подремне малко, но вече не й се спеше. Много й се искаше да го попита какво пише, но не можеше да си го позволи.
— Смятам да си лягам — каза тя и тръгна към вратата, но се спря. — Ще ми освободиш ли парите, ако не търся баба си?
— Не — отвърна той твърдо.
Саманта понечи да се възпротиви, но не го направи. Все пак тя трябваше да реши какво да прави, а и парите не бяха толкова важни за нея. Щеше да се справи чудесно и без тях, защото добре знаеше, че може сама да се издържа. Ако реши да не изпълни бащиното завещание, можеше да напусне Ню Йорк още днес и да отиде… Можеше да отиде…
Не можа да довърши мисълта си, защото знаеше, че няма къде да отиде. Нямаше при кого да отиде. Тръгна бавно към стълбите.
— Дядо ти Кал е бил стерилен — каза високо Майк в настъпилата тишина. — Боледувал е от заушка, когато е бил войник. Две години преди да срещне баба ти. И е бил стерилен. Не е можел да има деца.
Саманта се отпусна тежко на стола до вратата. Затворен кръг, помисли си тя. Въртеше се в затворен кръг. Загуби баба си, майка си, баща си, съпруга си, а сега разбра, че и дядо й не й е истински дядо.
Не чу Майк да се движи, но той изведнъж застана пред нея.
— Искаш ли да отидем да хапнем нещо и да поговорим за това — гласът му бе загрижен.
— Не — отвърна тя тихо. Всичко, което искаше, бе да се върне в стаите, където се чувстваше сигурна.
Майк я сграбчи за раменете и я вдигна пред себе си. Беше бесен, защото мислеше, че нежеланието й да дойде с него е породено от убеждението й, че е насилник и убиец.
— Докато си в тази къща, съм отговорен за теб. Каквото и да си мислиш за мен, аз рядко нападам жените на публични места, така че няма да ти стане нищо, ако дойдеш с мен.
Саманта бе изненадана.
— Нямах това предвид — тя извърна поглед, тъй като не желаеше да бъде толкова близо до него. Изпитваше огромна нужда да потъне в прегръдките му, знаейки, че в такива моменти е хубаво да си в обятията на друго човешко същество. Последният човек, който я бе прегръщал, освен този мъж, в деня, когато се срещнаха за първи път, бе баща й. Би било чудесно да усети здрави и силни ръце около себе си. Но Саманта не обичаше да проси каквото и да е от другите. Никога не бе молила съпруга си да я прегърне и нямаше да моли един непознат да й помогне да се чувства по-добре. Затова се дръпна от него.
Тъй като не можа да разбере реакцията й, Майк я освободи, а устните му се свиха от отвращение.
— Добре, няма да те докосвам, но ще дойдеш да хапнеш с мен.
Саманта понечи да откаже, но вместо това каза, че трябва да си вземе чантата.
— Защо? — попита той.
— Да си платя за…
Той не й позволи да си довърши изречението, а я хвана за лакътя и я поведе към външната врата.
— Казах ти, че съм старомоден. Аз ще платя. Когато съм с жена, аз плащам. Независимо дали е майка ми, сестра ми или приятелката ми, плащам аз. Нито пък й позволявам да пипа сметката. Разбра ли?
Саманта не отвърна. Имаше твърде много други неща, които я тормозеха, за да спори кой да плати.
Той я поведе в ранната утрин. Имаше малко хора на Лексингтън Авеню и това създаваше някакво тайнствено усещане, сякаш бяха сами в града. Тя вървеше до него мълчаливо към денонощното кафе.
Усмихвайки се фамилиарно, сервитьорката донеса на Майк чаша кафе.
— Майк, пак ли не си спал цяла нощ? — попита тя.
Той й се усмихна.
— Да — отвърна и се обърна към Саманта. — Бъркани яйца и кифла, нали? И чай също?
Тя кимна, без да пита откъде знае, че тя не обича кафе. Истината бе, че въобще не я интересуваше какво яде.
Майк се облегна назад и отпи от кафето.
— Бих желал баща ти да ти бе казал повече. А не да остави на мен да обяснявам всичко.
— Баща ми обичаше да… ръководи нещата — каза тя меко.
— Баща ти обичаше да контролира живота на другите.
Тези думи я измъкнаха от летаргията.
— Мисля, че каза, че харесваш баща ми.
— Да. Няколко пъти си поговорихме доста приятно и станахме приятели. Но аз не съм сляп. Той обичаше да кара другите да правят това, което той иска.
Саманта го гледаше втренчено.
— Добре — каза Майк. — Да поговорим по въпроса. Никакви коментари повече около светия ти баща. Искаш ли да чуеш теорията му, не моята, какво се е случило с баба ти?