Изми лицето си, намаза го с крем, сложи си нощницата и легна. Благодарение на светлината, идваща от градината, виждаше очертанията на мебелите на баща й. Пое си дълбоко дъх и се усмихна леко. Бе добре да има нещата на баща си наоколо, наистина много добре.
Заспа, но някъде около полунощ се събуди от някакъв проблясък на светлина в стаята. Сред шумовете идващи отвън, откри един, който й бе станал познат. Майк печаташе. Успокоена, заспа отново.
ГЛАВА 8
Саманта се събуди в седем часа, но лекият дъжд, който ромонеше навън, я накара да остане в леглото. Сгуши се в завивките и заспа отново. Все пак бе събота, защо да става?
Събуди се отново в девет и половина и първата й мисъл бе за това, което й каза Дафни. Че Майк е разбивач на женски сърца. Точно това не искаше да й се случва отново. Огледа стаята на баща си за кураж и усмихвайки се, заспа отново.
В единадесет я стресна едно леко почукване на вратата, а след това вратата се отвори. Все още сънена, отвори очи и видя Майк с поднос в ръка.
— Махай се — промърмори и се скри под завивките.
Той, разбира се, не се подчини. Доколкото можеше да го определи, Майкъл Тагърт бе комбинация между куче-пазач, войнстваща медицинска сестра и развратник.
Остави подноса на ръба на леглото и седна до него.
— Донесох ти закуска. Дрехите от Saks пристигнаха, а Барет ни покани на чай вдругиден. Ще ни изпрати кола.
— О! — каза тя и го погледна. Вече й се струваше почти нормално да седи до нея в леглото.
— Кое те интересува повече? Храната, Барет или дрехите?
— Мислиш ли, че онзи малък син жакет е там? Онзи с големите копчета?
Той взе една кифла.
— Значи дрехите. Не мога да те виня, че не се интересуваш от човек, който вероятно ти е роднина. И на мен роднините ми причиняват неприятности.
Бавно, прозявайки се, Саманта седна в леглото и се облегна на таблата.
— Не знаеш какво говориш. Не знаеш колко си щастлив, че имаш роднини. Братовчедката ти Вики се държа така мило с мен и бе толкова толерантна с теб.
Той й подаде кифла и голяма пластмасова чаша с прясно изстискан портокалов сок и каза:
— Тя е една от малкото Монтгомъри, които са дори толерантни. Но в такъв случай не е от Монтгомъри от Мейн.
Майк вече бе натъпкал устата си и бе поръсил трохи по леглото, но изглежда, му беше добре така, пльоснат до нея. Гъстата му тъмна коса бе все още мокра от банята, току-що се бе обръснал и бе облечен в мека стара дочена блуза, която подчертаваше всеки мускул по тялото му. По-добре ще е да поддържа разговора, помисли си тя, защото, ако разговарят, той няма да се опитва да я докосва. Пое си дълбоко дъх.
— Кои са Монтгомъри?
— Братовчеди. Никога не съм срещал по-голяма тълпа от префърцунени типове.
— Префърцунени типове?
— Кокони, фръцльовци, превзети типове — тросна се той. — Пиячи на чай. Всеки един от тях би припаднал, ако им сервират бира в бутилка без чаша.
— И всички те живеят в Мейн? — попита тя, като захапа кифлата.
— Да — имаше враждебност в гласа му. Тя се зачуди какво толкова са направили братовчедите му, че заслужават неприязънта му. Забелязвайки учудването й, той започна да обяснява. — В нашия род е традиция децата на Монтгомъри да прекарват половината лято в Колорадо, а Тагърт — в Мейн. Не знам кой е измислил това, но съм сигурен, че сега се пече в ада.
— О! И какво се случи, когато бяхте в Мейн?
— Тези копелета се опитаха да ни убият.
— Шегуваш се.
— Съвсем не. Правеха всичко, което им дойдеше наум, само и само да не преживеем лятото. Повечето от тях живеят в морето и са полуриби. Брат ми казваше, че имат люспи вместо кожа. Обикновено ни водеха в океана, после обръщаха лодката и плуваха до брега. Знаеха, че нито един от нас не може да плува.
— А как се добирахте до брега?
Майк се усмихна самодоволно.
— С гребане. Не можем да плуваме, но имаме мускули.
Саманта се усмихна когато той изду бицепсите си, казвайки това.
— А какво ставаше, когато те идваха в Колорадо?
— Е, ние бяхме малко сърдити заради отношението им, докато бяхме в Мейн.
— Разбира се.
— А и трябва да познаваш Монтгомъри, за да ги разбереш. Те са най-досадната тайфа в света. Винаги благодаряха на майка ми и никога не забравяха да използват салфетките. На всичко отгоре подреждаха и сгъваха дрехите си.
— А това е лошо, така ли? — попита Саманта, криейки усмивката си зад чашата.
Но Майк, изглежда, не забеляза иронията й.
— И затова смятахме, че имаме право да вършим с тях това, което правехме. Качвахме ги на най-дивите коне, които можехме да намерим. Завеждахме ги в Скалистите планини и ги оставяхме сами през нощта, без храна и вода, без никакви завивки.