— Кога успя да напишеш тази реч и да я изрепетираш? — попита той. Тя понечи да му отвърне, но той вдигна ръка и я спря. — Не желая да слушам повече лъжи и банални фрази. Защо не се облечеш и не слезеш да пуснеш този компютър. Или по-добре не се обличай.
Въпреки че въздъхна с привидно отвращение, Саманта бе доволна, че той вече не бе сериозен. За един безгрижен веселяк като него, той бе понякога смущаващо схватлив, което бе още една причина да напусне Ню Йорк и да се отдели от него.
Усмихвайки се, тя каза:
— Ще сложа един бял халат с дантели и…
— Недей — отвърна той сериозно.
— Просто се шегувам.
Майк отиде до вратата.
— Давам ти двадесет минути. Чакам те долу. Не можеш да стоиш тук, в този мавзолей — огледа намръщено тъмните завеси и мебели. — Не можеш да стоиш в тази гробница на баща ти — и излезе, преди Саманта да измисли какво да му отговори.
Саманта прекара целия ден с Майк. Господи, мислеше си, толкова бе лесно да се живее с него. Той бе толкова различен от Ричард и баща й. Те двамата бяха членове на СРА (Гилдията на заклетите счетоводители) и може би това предопределяше изключителното им чувство за ред — и двамата искаха всичко да е на мястото си, на мястото, избрано от тях. Начинът, по който Ричард нареждаше нещата в хладилника, караше Саманта да крещи понякога. За нея бе нещо ужасно да сложи хляба в купата за мляко. Веднъж, когато той отсъстваше цяла нощ, тя извади всичко от хладилника и го подреди по различен начин. Тя слагаше хляба на три различни места, нещо, което би накарало Ричард да побеснее. Разбира се, преди той да се върне, тя връщаше нещата на старите им места.
Майк не беше като тях. Той явно нямаше твърди навици за каквото и да е. Не ядеше в определен час, а когато огладнееше. И можеше да си готви сам! За Саманта това бе някакво чудо. Когато майка й почина, тя пое задължението да готви на баща си. Готвеше в осем сутринта, а след като се омъжи, разписанието остана същото. Веднъж на една вечеря в Санта Фе, след като бе изпила две чаши, някой попита какво означава да си богат. Саманта се чувстваше твърде трезва, за да си знае мястото и да контролира езика си. Но преди някой да успее да отвори уста, тя каза:
— Богата е тази жена, която живее с един мъж, и когато той каже, че е гладен, тя да няма задължението да го нахрани. Това е наистина богата жена.
Всички на масата се смяха гръмогласно, но Ричард бе бесен и след това й говори за склонността й към алкохолизъм и й „предложи“ да спре да пие.
Майк не бе като двамата мъже, които бе познавала. При него нямаше правила. Освен може би едно — ако ти е добре да правиш нещо, прави го. Когато видя Саманта да вдига две от ризите му, които бе хвърлил на земята и да ги слага на закачалката, той взе третата от ръцете й, хвърли я зад дивана и каза:
— Имам си прислужница.
Объркана, че без да се усети, е започнала да върши домакинската работа, Саманта отиде при кутиите и ги отвори. Вдигна капака и вдиша аромата на съвремието — на нова пластмаса. Майк се разсмя, когато видя изражението на лицето й и това я обърка. Но вече знаеше, че Майк носи майтап и обича да се шегува, за разлика от бившия й съпруг, който се смяташе за неприкосновен.
— Ароматът на новия компютър със сигурност е по-приятен от този на евтиния парфюм, който, изглежда, предпочиташ — тросна му се тя, което отново го разсмя.
Той явно възнамеряваше да седи и да я гледа как включва компютъра, но тя му каза, че трябва да й помогне. Той, разбира се, нямаше и представа колко ново бе за нея това, което ставаше. Баща й и Ричард смятаха, че има женски и мъжки задължения и те не трябва да се месят. Когато живееше в Санта Фе със съпруга си, тя отговаряше за компютрите и не бе нещо необичайно да се върне от следобедната си работа и да открие, че Ричард си е легнал и заспал, като е оставил компютъра пуснат, за да запише тя материалите, които е работил през деня, и да го изключи.
Не й отне много време да скачи компютъра с монитора и лазерния принтер. Повече време й бе нужно да въведе редакторската програма и създаде аутоекзек бат и да въведе някои други бач файлове.
След като свърши всичко това, каза на Майк, че е готова да го учи да работи с компютър.
През последните четири години бе учила твърде много хора да работят на компютър, бе се справяла с някои доста особени случаи. Имаше една жена, която закачаше дискетите към разпечатките с кламер, а един мъж разби флопито, опитвайки се да сложи фината вътрешна мембрана върху дискетата. Но въпреки това през тези четири години не бе срещала толкова трудности да научи някой да работи с компютър, каквито срещна с Майк. Той не можеше да запомни нищо от това, което му обясняваше. От опит знаеше, че за да научи някой да работи с компютър, е нужно преди всичко търпение, но след като работи два часа с него, започна да се нервира.