— Какъв цвят балони обичаш най-много?
— Розов — отвърна тя, усмихвайки се.
Влезе и затвори вратата. Какъв приятен мъж, помисли си. Какъв сладък и приятен мъж. Усмихвайки се, се качи горе да си измие косата.
— С един Монтгомъри! — изкрещя Майк, когато Саманта спомена за срещата си. — С един проклет, надут Монтгомъри! Ти излизаш с този шут!
— Спри! — извика му тя. — Казвала съм ти хиляди пъти, че не е твоя работа какво правя. Аз съм твоя квартирантка, нищо повече. Наемателка. И това е всичко. Не ме притежаваш, нито имаш някакво право да ми казваш какво да правя.
— Но един Монтгомъри! Ти не можеш…
Тя се обърна към него.
— Доколкото имам впечатление, Рейни Монтгомъри е един приятен човек. Той…
— Не знаеш нищо за него — тросна се той, сякаш знаеше нещо отвратително за братовчед си.
— Знам, че умее да се държи добре, нещо което не мога да кажа за теб — тя спря да крещи и пое дълбоко дъх. — Можеш ли, ако си сложиш ръка на сърцето, да ми кажеш нещо лошо за него? Да е престъпник? Вече женен? Има ли въобще лоши навици?
— Той е перфектен — отвърна Майк, присвивайки устни. Беше бесен, целият се тресеше. Никога досега не се бе чувствал така подло предаден. За да спечели Саманта, последните няколко дни бе положил пет пъти повече усилия, отколкото за която и да е друга жена, а получи много по-малко, отколкото от всяка друга. Момичето от магазина на ъгъла бе по-любезно от нея.
Виждайки гнева му, за който нямаше никакво основание, тя вдигна ръце с отвращение.
— Това е най-странната ситуация, в която съм изпадала. Снощи ти беше на среща. Защо ти да можеш да ходиш на срещи, а аз не?
Той се наведе.
— Защото моята „среща“ бе с една осемдесет и шест годишна жена в старчески дом. Бяха ми казали, че е работила в клуба, където е пеела Макси. Спомняш ли си Макси? Твоята баба. В събота вечер ходих да разпитвам няколко стари жени, които не можеха да си спомнят коя е, нито пък какво се е случило през 1928 година, докато ти флиртуваше в моята къща, и то с един от тези проклети Монтгомъри.
Тя се втренчи в него.
— Ти си болен, знаеш ли? Трябва да се прегледаш — обърна се и тръгна нагоре. — Усещам, че Рейни не закъснява. Ще бъде долу точно в два.
Независимо че каза на Майк, че не е негова работа, яростта му я разстрои. Не се ли питаше дали има право да се ядосва? Тя никога не се бе ядосвала толкова много, че да трябва да си задава този въпрос. Според логиката на събитията той не би трябвало да се ядосва, че тя излиза с друг мъж. Тя беше достатъчно голяма, неангажирана, между нея и Майк нямаше нищо романтично! Тогава защо бе бесен?
Стисна зъби. Искаше й се поне веднъж в живота си да разбере какво става в главата на един мъж?
Изведнъж спря да се тормози за Майк. Беше много странно, че се ядосва за човек, който не означаваше почти нищо за нея. Не се бе вбесила, след като разбра какво бе направил съпругът й, не се ядоса, след като чу завещанието на баща си. Спомни си, че й се искаше да хвърли нещо през прозореца, когато чу основните точки от завещанието, но успя да се овладее.
Но Майк можеше да я накара да хвърли нещо. Майкъл Тагърт я караше да поиска да разкъса телефонния указател на две.
Отвори вратата на гардероба и се загледа в божествените дрехи, окачени там. Докосна ръкава на мекия жакет с прасковен цвят и си спомни колко чудесен бе Майк, когато купуваха дрехите. Той бе, от една страна, най-приятният и лесен човек за живеене, когото бе срещала в живота си, а от друга — най-вбесяващият и дразнещ мъж. Понякога й се искаше да се отпусне в скута му и да му каже неща, които не бе казвала на никой друг, а друг път искаше да му разцепи главата с брадва.
Все пак, помисли си тя, когато се пресягаше за чифт ленени панталони, ще е по-добре и за двамата, ако си тръгне веднага след като се срещнат с Барет. Твърде много се бе объркал живота й, за да си позволи да живее в къща, където ще се бори с хазаина си.
ГЛАВА 10
Когато братовчед му позвъни, Майк отвори вратата и остана загледан в него известно време.
— Ако я докоснеш, Монтгомъри, никога повече няма да имаш възможност да имаш деца.
Без да се усмихне, Рейни кимна, давайки му да разбере, че му е ясно какво Майк има предвид. Той харесваше Саманта.
Майк се обърна и напусна стаята, тъй като мислеше, че няма да издържи да гледа как Саманта се усмихва на друг мъж. Но въпреки благородните си намерения той все пак застана на големия прозорец, когато чу вратата да се затваря. Стоеше и гледаше как двамата вървят към Сентрал Парк. Помисли си, че дори и физически не си подхождат. Малкото добре оформено тяло на Саманта не пасваше на високото, слабо, мършаво тяло на братовчед му.