След вкусния обяд, който тя отказа да сподели с него, започна да се приготвя за срещата с Барет. В един и половина някой позвъни и Майк дойде да й каже, че колата ще пристигне навреме.
— Защо си ми толкова ядосана? — попита той.
— Шпионира ме и се опита да ме излъжеш за това, което направи. Мисля, че това е достатъчна причина.
Той дори не се и опита да й противоречи.
— Има някои неща, които е по-добре да не знаеш.
Тези думи я вбесиха повече от постъпката му и тя реши да не му говори. Но точно когато лимузината спря пред къщата, Майк взе ръката й и започна да слага някакъв пръстен. Саманта инстинктивно се отдръпна.
— Ако си ми годеница, би трябвало да имаш пръстен. Този ще свърши ли работа?
В ръката му лежеше красив диамантен пръстен. Диамантът бе светложълт, около шест карата.
— Истински ли е? — попита тя.
— Принадлежеше на баба ми и доколкото знам, е истински.
Гледаше го, докато се опитваше да го сложи на пръста, но той заседна на кокалчето й. Когато на вратата се позвъни, тя понечи да се дръпне, но той сложи пръста й в устата си. Очите на Сам се разшириха, тъй като досега не й се бе случвало да преживее толкова прекрасно нещо — да усеща пръста си в устата на един мъж. Гледаше устните на Майк. Тези устни я възхищаваха. Той бавно извади мокрия пръст, после леко намести пръстена.
— Така е по-добре, нали?
— Да — отвърна тя, хриптейки. Прокашля се, опитвайки се да се контролира. — О… благодаря.
— За теб винаги, Сам, винаги. По всяко време, на всяко място, за всяка част на тялото ти — каза той, като сложи ръката си под нейната и я поведе към лимузината.
Наближиха къщата на Барет. Саманта погледна през прозореца със страхопочитание, тъй като това не беше къща, а имение в пълния смисъл на думата. Огромни врати в огромна тухлена стена се отвориха пред тях и колата тръгна по път, който се виеше през една горичка. Стори й се, че се движиха часове, докато стигнат до къщата, която бе голяма колкото сграда на колеж.
Където и да погледнеше, се виждаха яки мъже в тесни костюми с жици, спускащи се от ушите им към гърба на костюмите им. Двама, със здрави, гледащи стръвно, кучета с намордници, се разхождаха около стените. Саманта си помисли, че сигурно така се охранява президента на САЩ, освен че тук, изглежда, имаше много повече хора, отколкото бе виждала на снимките на президента.
Майк спря за миг, огледа се, стараейки се да запомни всеки камък, всяко дърво и още по-важно, всяко лице наоколо. Той бе първият и може би единственият външен човек, който можеше да види това място, откакто Барет се бе преместил да живее тук преди много години. Смяташе да го опише в книгата си.
Туткаше се колкото може повече, дори се наведе да завърже връзката на обувката си. На пръв поглед всичко изглеждаше добре, но при по-подробен оглед, забеляза, че къщата бе занемарена: водосточните тръби не бяха почистени, една рамка на прозорец бе счупена и не бе сменена, цветята трябваше да бъдат почистени от плевели. Дали на Док вече не му пукаше как изглежда имението? От друга страна, да се поддържа подобно имение, бяха нужни много пари.
— Мърдай — каза едрият мъж, който ги бе докарал и не бе казал една дума по време на цялото пътуване, и го бутна. Майк трябваше да си насили да не го блъсне, докато следваше Саманта в къщата.
Саманта разглеждаше удивена. Стаите бяха огромни и приятни за живеене. Бяха пълни с антики и картини. Във всяка стая имаше порцеланови изделия.
Майк разглеждаше къщата с очите на човек, отраснал в къща, в сравнение с която тази изглеждаше като бедняшки приют. По-голямата част от антиките бяха фалшификати, както и картините, и порцелана. Дори не бяха добри копия. На няколко места имаше по-светли нетна на тапетите, сякаш там преди е имало картини, които са били свалени.
Нямаше и слуги наоколо освен горилите с радиопредавателите. Майк тайно прокара ръка по масата и усети, че е прашна. Телохранителят им кимна да го последват в друга стая.
Холът бе голям и светъл с прозорци, които гледаха към океана, и Саманта веднага се залепи за тях. Майк остана на мястото си и огледа стаята. В ъгъла в един инвалиден стол, седеше старецът, за който той пишеше последните години. Много му се искаше да го бе виждал някъде, въпреки че, доколкото знаеше, нямаше никакви снимки на Барет, тъй като той изпитваше отвращение от снимките, което достигаше до бяс.
На пръв поглед Барет изглеждаше много стар, стопен от годините, съсухрен, с потъмняла кожа, но очите му го издаваха. В тях прозираше целият му интелект, извел го от бордеите на Ню Йорк до върховете на престъпния свят. Кожата около очите му бе стара и сбръчкана, но това, което прозираше в тях, бе живост и бдителност.