— Дишай, мило — каза той. — По дяволите! Дишай!
Удари я по гърба и я държеше, докато тя се опитваше да си поеме дъх. Силните ръце на Майк стиснаха раменете й. Разтърси я леко, гледайки я разтревожен. Сякаш я караше да прави нещо, което тя не желаеше. А тя искаше да диша. Стори й се, че минаха часове, когато въздухът влезе в гърлото й след болезнено, разкъсващо я вдишване.
Усети как Майк се обърна, когато се чу трясък. Разбра, без да поглежда, че нападателят й е дошъл в съзнание и е скочил през балкона.
— Надявам се да счупи гадния си врат — прошепна Майк, но и двамата чуха мъжа да бяга през градината и да се прехвърля през оградата. Явно бе скачал от балкон на балкон, докато стигне градината.
Държейки я, Майк се пресегна, взе телефона и набра някакъв номер.
— Блеър — каза той. — Трябваш ми. Не, душене. Ела бързо — затвори.
— Майк — опита се да каже нещо Саманта, той й каза да мълчи и продължи да я държи.
Усещаше я как трепери, усещаше страха й, когато се притискаше до него. Притискаше се като уплашено дете към баща си, докато той я утешаваше, галейки я по гърба, милвайки косите й. Тя продължаваше да трепери и той легна на леглото, обхвана я с ръце, притискайки ръцете й към гърдите си. Прехвърли крака си през нея, сякаш да я покрие в защитна обвивка.
— Тук съм, мило — прошепна, мръщейки се в тъмнината, когато тя сякаш се опитваше да се приближи до него.
Ранена птичка, му бе казала тя. Каза, че не е една от ранените му птички, и той бе уверен, че бе чула тази идиотщина от Дафни. Ако си падаше по ранени птички, би трябвало да е лудо влюбен в Дафни.
Саманта го интересуваше още от мига, в който я срещна.
Когато откри снимката на Сам и Макси в къщата на чичо си Майк, потърси Дейв Елиът. Прекара известно време с него. Нямаше намерение да остава в Луизвил, но двамата си паснаха. Дейв бе самотен, единственото му дете бе далеч на запад и както казваше, щастливо омъжена. Майк също бе донякъде самотен след смъртта на чичо Майк. Решиха да живеят заедно в Ню Йорк, в къщата на Майк. След пенсионирането си Дейв щеше да търси майка си и да помага на Майк да пише биографията на Док. Майк хареса идеята някой да му помага в работата над книгата.
Дейв упълномощи сестра му да обзаведе апартамента, както той искаше. Малко след това му се обади и му каза, че няма да дойде в Ню Йорк. Не каза каква е причината, но Майк разбра, че нещо не е наред. Хвана първия самолет за Луизвил и се появи на вратата на Дейв с куфар в ръка и поиска обяснение. Дейв му каза, че преди няколко дни са му съобщили, че е болен от рак. Майк предложи да извика дъщеря му, но Дейв отвърна, че Саманта е видяла достатъчно смърт в краткия си живот и не е нужно да бъде свидетел на друга.
Така Майк остана да живее с Дейв за един месец. Дейв се опитваше да го убеди, че е добре, но Майк не бе в състояние да го остави, тъй като не би понесъл да го види толкова самотен, знаейки колко му остава.
По някаква причина Дейв настоя Майк да живее в стаята на Саманта, а не в тази за гости. Когато Майк видя стаята, се разсмя, защото това бе детска стая.
— Саманта и майка й избираха всичко тук — каза Дейв с усмивка, оглеждайки се гордо.
Майк щеше да се изпусне да каже, че майката на Саманта е починала, когато тя е била на дванадесет години, но замълча. Остави куфара на килима, изрисуван с бели и розови танцуващи балерини, и погледна леглото. Четириъгълно бяло легло, покрито с прозрачна розова покривка, в краищата с розови панделки. Имаше малка тоалетка до едната стена. Огледа се, очаквайки да влезе едно десетгодишно момиче.
Вече знаеше, че Саманта е живяла в тази стая, преди да замине със съпруга си. Отвори гардероба, очаквайки да види детски рокли, но имаше дрехи на възрастен човек. Безформени, максимално спретнати, но дрехи на възрастна жена.
През следващите седмици любопитството му към тази дъщеря, която бе израснала в детска стая, се увеличи. Дейв гълташе обезболяващи и спеше през повечето време, така че Майк имаше много свободно време, което използваше да разучава стаята на Саманта. Отначало беше нерешителен, защото знаеше, че не му е работа да си пъха носа в тези неща, но през следващите дни нямаше какво друго да прави и вече не бе толкова нерешителен, когато се ровеше из шкафовете в стаята.
Дейв бе описал дъщеря си като весела, своенравна и оправна. Ако беше така, защо е прекарала всичките тези години, живеейки в детска стая?
Откри един лексикон и го разгледа с интерес. Тя бе изрязвала рисунки на кинозвезди и рокпевци, имаше няколко изсушени цветя. Всичко това изглеждаше нормално за едно дванадесетгодишно дете, освен че имаше десет страници некролози за майка й. След тях нямаше нищо. Той търси усилено, но не откри други лексикони от времето след смъртта на майка й.