Намери пет дневника, които Саманта си бе водила. Всичките писани от несигурната детска ръка, всички пълни с тайни, споделени с другите момичета, в кого е била влюбена в момента и в кого са били влюбени приятелките й. Пишеше за скандалите с майка си и колко чудесен е баща й. Той се усмихна, спомняйки си как като дете се караше с баща си. Майка му бе светица и не можеше да разбере защо сестрите му от време на време й се ядосваха.
Към края на престоя си в къщата на Елиът Майк бе много объркан. Понякога му се струваше, че Саманта и баща й са спрели да броят времето след смъртта на Алисън Елиът. Дейв разказваше случки само от първите дванадесет години от живота на Саманта. Никога не споменаваше какво е правила в горния курс или в университета.
Майк задаваше въпроси, насочени към живота й след смъртта на майка й, но никога не получаваше конкретен отговор. Дейв отговаряше неясно и често сменяше темата.
Майк бе този, който настоя Дейв да му разреши да каже на Саманта, че той умира. Каза му, че не е честно спрямо нея да не знае какво става с баща й. Но Дейв настоя Майк да не среща със Саманта. Съгласен бе да й се обадят, но не желаеше да го направи Майк, а искаше той да не е там, когато тя пристигне.
Майк се почувства обиден от думите му. Сякаш го смяташе за противен тип, недостатъчно добър за безценната му дъщеря. Но направи това, което Дейв пожела — помоли един съсед да се обади на Саманта, след което се качи на самолета и се върна в Ню Йорк.
Две седмици по-късно Дейв му се обади и му каза, че иска той да се грижи за нея след смъртта му. Звучеше, сякаш говореше за някакво сираче или експресна пратка.
Майк се съгласи неохотно да даде апартамента на Дейв на Саманта. Всъщност намираше за ужасяващо да се занимава с нея. Ако съдеше по стаята й, тя явно бе живяла под похлупак.
Но жената, която срещна, и момичето, което бе очаквал, бяха две различни същества. В един миг тя бе гореща и пълна със страст, бе малкото момиче от дневниците, което пишеше за своите приключения. В следващия миг се плашеше дори и от сянката си. А след това бе студена и груба, затворила се за света, недопускаща никой до себе си.
Все пак, помисли си, не беше студена и груба. Дърпаше се при всяка възможност, но понякога го гледаше с такъв копнеж, че не знаеше дали да я доближи или да побегне.
В деня, когато й купи дрехите, го гледаше с такава признателност, че той се обърка. Повечето жени са щастливи да имат нови дрехи, но Саманта бе повече от щастлива. Всъщност причината не бе в дрехите, а… във вниманието. Държеше се така, сякаш бе благодарна, че някой бе забелязал съществуването й. Не бе сигурен, че й е доставил толкова голямо удоволствие този ден, но явно имаше нещо.
Какво се бе случило с нея след смъртта на майка й. Какво я бе променило от нормално, буйно дете с много приятели, ходещо по забави, в една млада жена, която може да прекара седмици наред, като спи?
Сега се притискаше към него по начин, по който никой друг не го бе правил. Беше уплашена, разбира се, а и имаше причина да е така, но имаше и нещо друго, за да се притиска до него. Сякаш се нуждаеше от него.
Може би желанието му да избяга от родния град бе една от причините да се премести в Ню Йорк. Желаеше да живее някъде, където няма да бъде „един от Тагърт“, а човек със собствена индивидуалност. Някъде, където да бъде отделна личност, а не част от глутницата.
Усмихна се, погали я по косата и я целуна по челото. Когато човек е израснал в такова голямо семейство като неговото, чувството, че е нужен, не е нещо, което се изживява често. Твърде рано разбираш, че ако не свършиш нещо, има кой да те замести. Ако не нахраниш конете, друг ще го направи. Ако някой беше нервен, неспокоен, винаги имаше поне дузина души наоколо, които да го успокоят. Доколкото си спомняше, никой никога не бе казвал: „Само Майк може да свърши тази работа“ или „Нуждая се от Майк и от никой друг“. Дори момичетата в училище бяха доволни да са с някой от тях. Явно за тях нямаше значение с кого са.
Но Саманта се нуждаеше от него. Не й трябваха парите му, не се нуждаеше от тялото му, нуждаеше се от него.
Притисна я. Преди да я срещне, си мислеше за съжителството с нея като задължение, като товар, всъщност повече като постоянно съжителство с чужд човек.
После за известно време единственото му желание бе да я има в леглото си и тя доста жестоко му каза, че това не я интересува. Жестоко, помисли си, по дяволите, та тя беше гадна и отвратително долна. Отново загуби интерес към нея и я остави да стои в стаята си и да спи. Разреши й да прави каквото пожелае. После Дафни го накара да разбере, че тя не само си почива.