Много добре съзнаваше, че е уязвима. Все пак бе загубила и последния си жив роднина и съпруга си. Нямаше близки хора. Самотата и тъгата караха човек да върши странни неща, като например да мислиш, че си влюбен в човек, на който всъщност си благодарен. Точно това изпитваше тя към Майк — благодарност. Бе му казала, когато я измъкна от стаята, където лежеше и спеше по цели дни, че е просто уморена. Но дори в момента, когато изричаше тези думи, знаеше, че лъже. Бе толкова подтисната и нямаше никакво желание да живее повече. Въпреки че никога не бе мислила за самоубийство, й се искаше да заспи и да не се събуди повече.
Майк я бе изкарал от черупката й и насила я бе върнал към живота, ядосвайки я или обръщайки й внимание. Даде й нещо, което й липсваше след смъртта на баща й. Даде й надеждата, че ще успее да намери баба си, последния й кръвен роднина.
Все пак старанието на Майк, всичко, което направи, нежността, вниманието се обезсмислиха, защото я въвлече в оная история, която бе доста опасна. Но Сам не съжаляваше за нищо. Ако животът й беше в опасност, по-добре опасността да идва отвън, отколкото от нещо вътре в нея.
Сега, когато гледаше Майк, се стараеше да преодолее ревността си. Той каза, че сърцето му е свободно, че не е влюбен, но това означаваше, че не е непременно нужно да си влюбен, за да излизаш с някоя жена. Не бе нейна работа, разбира се, дали има среща или не, тъй като тя бе негов съквартирант, но й се струваше странно да му е приятно в нейната компания, а след това да излиза с друга.
— Отдавна ли е уговорката ти? — попита, надявайки се въпросът да изглежда като опит да подхване разговор. А може би майка му е уредила среща с дъщеря на техни приятели.
— От три седмици — отвърна той сухо.
— О, значи трябва да отидеш.
„Да не би да е по задължение?“, това искаше всъщност да го попита.
— Да — той се обърна към нея. — Ревнуваш ли?
Забеляза, че той се старае да изглежда безгрижен, да я дразни както винаги, но в гласа му имаше напрежение. Явно криеше нещо. Тя помръкна. Имаше нещо, което не желаеше тя да знае. Първата й мисъл бе, че ще излиза с Ванеса и не желае тя да разбере. Колко глупаво от негова страна. Глупаво е да крие такова нещо. Какво прави той изобщо не е нейна работа. Може да излиза с актриси, модели, с когото пожелае и това въобще не я интересува.
Когато се замисли за Ванеса и всяка друга жена, която Майк бе имал, усети, че се стяга. Това е абсурдно, каза си, абсолютно нелепо. Майк и тя бяха… просто приятели. Бяха принудени да прекарват дълго време заедно и се бяха постарали да им е добре. Това бе всичко. Сигурно се чувстваше самотен в тази къща и бе благодарен, че има компания. Затова прекарваше толкова време с нея, разхождайки се, смеейки се, докосвайки я, целувайки я…
Погледна го и осъзна колко е глупаво да си мисли такива неща за него. Майк не можеше да е самотен. Той бе твърде красив, общителен, нежен, внимателен…
— Не ме гледай така — прошепна той, без да се обръща към нея.
Тя се обърна и се загледа през прозореца. Нещо го тревожеше, но какво? В този миг осъзна какво го тормози. Той я лъжеше. Нямаше среща. Но защо лъжеше?
Веднага откри отговора. Лъжеше я, за да я защити. Топлина обля тялото й. Не само топлина, а радост, чиста искрена радост изпълваше тялото й. Както бе сигурна, че ако някой я нападне и тя успееше да му обади, той веднага ще дойде да я защити, така бе уверена, че той се старае тя да е в безопасност. Какво й беше казал? „Баща ти ме помоли да се грижа за теб и смятам да оправдая доверието му.“
Знаеше, че той се смята за виновен за опита за убийство, защото не бе взел на сериозно легендата за изчезналите пари на стария гангстер. Оттогава насам правеше всичко възможно тя да е в безопасност. Дори стигна дотам да се реши да я изпрати с Рейни в Мейн. А той не харесваше Рейни, особено щом се отнасяше до нея.
Отпусна се назад, стараейки се да не се усмихне. Спомни си последния път, когато й каза, че има среща. Тогава искаше да я накара да го ревнува и се разочарова, че не се получи. По-късно й каза, че срещата е била с една осемдесетгодишна жена, която вероятно е работила с Макси.
— Идвам с теб — каза тя, когато наближиха къщата.
— Ужасна си — отвърна той и нещо в гласа му й даде да разбере, че е на прав път — където и да отиваше той, това имаше нещо общо с Макси. Трудно можеше да си спомни кога за последен път мисълта, че е права, й е доставяла такава дълбока радост. Сега би танцувала на улицата или пък би се качила на оградата да изпее „Пеейки в дъжда“. Но се сдържаше.
Докато Майк плащаше на шофьора, тя се изкачи бавно и извади ключа си. Но Майк я дръпна и отключи. Наблюдаваше го усмихната — старомодната му етика се простираше дори до отварянето на вратата. Виждаше, че е ядосан, и колкото повече той се ядосваше, толкова по-щастлива ставаше тя. Ако отива на „истинска“ среща, щеше да й се надсмее.