Майк стоеше и я гледаше втренчено. По лицето му пробягваха различни чувства. Знаеше, че тя ще направи това, което казва. Не бе виждал по-голям инат от нея.
— Облечи си костюм — каза сухо и се обърна.
— Нали ще отидем на вечеря след това? — попита тя, но той не й отговори.
Саманта не хареса старческия дом. Защото бе грозен. Стерилно грозен. Всичко бе избрано според това дали ще върши работа, а не дали е красиво. Подът бе облицован с онези идиотски изкуствени кечета, които някакво дяволско същество бе измислило. Стените бяха боядисани в бяло и блестяха ужасяващо. Осветлението бе луминесцентно и всяка лампа издаваше жужене, което би подлудило всеки нормален човек за три дни.
Освен това имаше някакъв мирис — на дезинфекционни препарати и лекарства. Чудеше се понякога как хората успяват да направят някои места да миришат на лекарства. Дали изваждат лекарствата от опаковките, или изливат съдържанието им на пода.
Майк я държеше за ръката. Погледна я и видя отвращението, изписано на лицето й.
— Това е един от най-добрите домове — каза той. — Някои миришат на урина.
Тя поклати невярващо глава и погледна към тавана. Дизайнерът или не — осквернителят на старческия дом — бе успял да скрие, че той се намира в красива стара сграда. Високо над главите им имаше чудесни корнизи, а стените бяха дебели, здрави и поглъщаха шума.
Но бяха покрити с ужасни фотокопия на наредби и разписания: никакво осветление след девет часа, да не се слуша силно музика, никакъв рокендрол, да не се танцува в трапезарията, да, не се бяга, да не се дъвчи дъвка. Докато Майк питаше за жената на регистрацията, тя прочете надписите и се зачуди каква е причината да бъдат обявени за престъпления рокендрола и дъвките.
— О, Аби — каза сестрата, усмихвайки се леко. Това бе усмивка, която човек използва, когато говори за някое своенравно дете, което често се забърква в разни каши, но все пак се гордее с този малък палавник. Сестрата стоеше зад бюро, покрито с белези от химикалки. — Аби е много добре сега. Преди време помислихме, че ще я загубим, но тя се справи. Елате, ще ви заведа при нея, но не се учудвайте, ако се държи троснато. Тя е доста дива.
Саманта тръгна с Майк след сестрата, чудейки се дали Аби е нормална или луда.
Сестрата отвори една сива врата и те влязоха в стая, която бе също толкова грозна, както и цялата сграда. Стаята бе толкова чиста, че Саманта си помисли, че малко прах би я направил по-приятна. Над главите им луминесцентните лампи жужаха и светлината им обливаше всеки инч от сивите плочки до отвратително белите стени и мебелировката от неръждаема стомана.
— Ето ни — каза сърдечно сестрата. — Надявам се, че се чувстваме добре, за да посрещнем гостите.
— Пукни — каза жената в леглото със силен глас.
— Аби, не трябва да говориш такива неща пред хората. Те са дошли да те видят от много далеч.
— От Ийст Сайд? — каза жената със сарказъм.
Сестрата се изхили. Саманта загледа жената в белите чаршафи в боядисаното в бяло легло. Единственият „цвят“ в стаята бе сивото на плочките.
Жената бе малка и фина. От ръката й излизаше игла, от която излизаше маркуч, който минаваше под чаршафа и стигаше до някакъв апарат идеално пасващ на цялото обзавеждане. Жената бе стара, бузите й бяха хлътнали, кожата й — набръчкана и имаше нездравословен зеленикаво-синкав цвят на лицето. Независимо от болнавия й вид Саманта отбеляза, че на младини е била красива. Въпреки че тялото й се предаваше, очите й блестяха и в тях личеше интелигентност.
Жената гледаше сестрата, но когато тя се отдръпна, очите й се спряха на Майк. Огледа го отгоре до долу, остави го и се втренчи в Саманта. Известно време я гледа втренчено, сякаш бе изненадана от нещо, после се обърна към сестрата.
— Разкарай се — каза тя. — Искам да говоря насаме с гостите.
Сестрата се обърна, намигна съучастнически на Майк, сякаш искаше да каже: „Не е ли супер“ и напусна стаята.
— Здравейте, аз съм Майкъл Тагърт. Свързах се с вас преди време, но ми казаха, че се възстановявате след операция и не можете да ме видите.
— Сигурно са ви казали, че ще умра, нали?
Майк й се усмихна, но Аби не сваляше очи от Саманта.
— А коя е тази красива млада дама?
Саманта изстреля първото, което й дойде наум:
— Не ми харесва това място, не ми харесва и тази сестра.
Аби се изкиска с блестящи очи.
— Виждам, че сме на едно мнение по някои въпроси. Защо не дойдете и да седнете до мен. Не, не на стола, на леглото, така че да мога да ви виждам. Очите ми са стари, нали разбирате.
Саманта не се поколеба. Някои хора се страхуват от старците, може би защото се замислят, че и те ще остареят някой ден, но Саманта не беше такава. Бе прекарала доста дълго време с дядо си Кал и с баща си, когато болестта го състаряваше от ден на ден. Сега не се замисли дали да седне, не се и учуди, че жената взе ръката й и я задържа.