— Защото… — Майк спря, почервенял от объркване, тъй като Аби започна да се смее.
— Той не е твоят кавалер? — попита тя, гледайки ги.
Саманта не се обърка.
— Той си мисли, че съм на четири години и че ми е настойник. И трябва да ме защитава. Побеснява дори, ако изляза на покупки.
Преди да успее да каже още нещо, Майк каза тихо:
— Един от хората на Док се опита да я убие.
Тези думи, само те, казваха достатъчно много и веднага изтриха усмивката от лицето на Аби. Известно време тя лежа облегната на възглавницата без да продума, стараейки се да диша. Стрелката на апарата играеше диво, от едната до другата страна. Саманта стискаше силно ръката й. След време Аби вдигна ръка.
— Да, това е Майкъл Ренсъм — каза тя тихо с мек глас. — И вече съм доволна, че успях да разкрия тази мистерия. Макси умря преди около година. Имам адреса ви, млади човече, и ще ви изпратя писмото от старческия дом, с което ме известиха, че е починала — тонът й подсказваше, че трябва да си тръгват, но нито Майк, нито Саманта реагираха, сякаш са разбрали.
— Какво бе истинското й име? — попита Саманта.
— Макси Бенет — изстреля намръщена Аби.
— Бих желала да я срещна — каза замечтано Саманта, стискайки ръката й. — Слушала съм толкова много за нея от дядо Кал и от баща ми.
— Кал — каза тихо Аби, мрачността й изчезна, тя се отпусна и се усмихна леко. — Макси ми говореше за него. Добре ли беше, след като тя го напусна, или умря в подобен дом?
— Не — отвърна Саманта, щастлива и ведра. — Той остана с нас, с татко и с мен през последните две години от живота му. Аз ходех на училище и затова трябваше да наемем сестра.
— Беше ли добра?
— Не, беше отегчителна и дядо Кал направи живота й ад.
Аби не каза нищо, само се усмихна и Саманта продължи.
— Беше ужасна, деспотична жена и се отнасяше с дядо Кал като с някакво глупаво дете. Той сигурно би я изгонил, но казваше, че да й се противопоставя, му дава стимул да живее. Измисляше какви ли не отвратителни номера, като да сложи сол в шампоана й и той да й щипе на очите. Един ден, докато тя косеше тревата, той й направи голяма кана чай с лед. Само дето не беше чай с лед, а Лонг Алънд Тий, ликьора, нали го знаете. Тя изпи три огромни чаши и се просна на пода в кухнята. И дядо Кал й обръсна мустаците.
Аби и Майк се разсмяха.
В този момент влезе сестрата. Първо сгълча Саманта, че седи на леглото, после смъмри Аби, че кара апарата да играе.
— Те обичат пациенти, които са в кома — каза Аби. — Те са единствените, които се подчиняват на правилника.
— Хайде, хайде, Аби, не можеш да говориш така. Кажи „довиждане“ на тези чудесни млади хора.
Аби погледна към Саманта през рамото на сестрата.
— Електролиза — каза Саманта и Аби се засмя толкова силно, че стрелката побесня.
Сестрата ги изведе.
ГЛАВА 20
— Къде ще ме заведеш на вечеря? — попита щастливо Саманта, след като напуснаха старческия дом. — Видях един италиански ресторант Пейпър Муун на Петдесет и осма улица. Изглеждаше много красив.
Той я хвана за лакътя и каза.
— Ще вечеряме у дома — после присви очи. — Отиваме у дома и ти ще ми покажеш кутията, която баща ти ти е оставил.
— Но Майк, аз съм гладна.
— Можеш да поръчаш от нас, както обикновено. Обади се в Пейпър Муун и си поръчай каквото искаш, но тази вечер ще ми покажеш кутията.
Докато той махаше за такси, тя не се сдържа и го заяде.
— Не е много приятно да крият някои неща от теб, нали?
Той я хвана за ръката и я стисна.
— Не разбираш ли, че отговорът на въпроса кой се опита да те убие може би е в тази кутия.
— Не — каза бавно тя.
Докато отваряше вратата на таксито, той я попита.
— Какво имаше в кутията?
Тя замълча и той присви устни.
— Не си я разглеждала, нали?
— Да се ровя из вещите на един мъртвец, не е най-приятното занимание, което мога да си намеря. Просто отворих кутията, старата кутия за шапки, която ти свали долу, видях една снимка и я взех. Това е. Изглежда, бе пълна със стари дрехи, дрехи, което принадлежат на жена, която може би е избягала с някакъв гангстер.
— Кутия пълна с вещи, които биха могли да ни кажат много, може да разберем как да държим настрана човека, който се опита да те удуши.
Несъзнателно Саманта сложи ръка на гърлото си.
— Мислиш ли, че все още съм в голяма опасност?
— Да — каза той. — Мисля, че с всеки нов човек, с когото разговаряш, ти си във все по-голяма опасност — сниши глас. — Мисля, че вече толкова си затънала в тази история, че дори и да отидеш в Мейн, ще си в опасност.