При тези думи Саманта взе ръчната си чанта и посегна към куфара, но той сложи ръка върху него.
— Добре — каза той, този път примирено. — Извинявам се отново. Не можем ли да опитаме отначало?
— Не. Невъзможно е. Би ли ми дал куфара, искам да си тръгна.
Майк нямаше такова намерение. Освен, че я желаеше толкова много, че се бе изпотил целия въпреки студения ден, той бе дал обещание на баща й. Бе наясно, че тя не знае колко близки бяха с Дейв, не знаеше, че двамата бяха прекарали доста време заедно, преди Дейв да му каже, че Саманта се прибира у дома. След това си пишеха, като Майк изпращаше писмата си до адвоката. По някаква причина Дейв не желаеше Майк и Саманта да се срещнат, поне докато той е жив. Два дни преди да умре, Дейв се обади на Майк и въпреки че бе твърде слаб и едва говореше, Майк разбра основното, което искаше да му каже. Дейв каза, че изпраща Саманта в Ню Йорк и го помоли да се грижи за нея. Тогава Майк мислеше, че няма друг избор и му обеща, че ще я пази и ще се грижи за нея. Но едва сега разбра какво е имал предвид Дейв.
Погледна двете й чанти.
— В коя са нощниците ти?
Саманта си помисли, че това е доста странен въпрос, но пък и последните няколко минути бяха най-странните в живота й.
Без да чака отговор, той взе ръчната й чанта и отвори вратата.
— Пет минути. Не повече. Дай ми пет минути и позвъни.
— Би ли ми върнал чантата?
— Колко е часът?
— Четири и петнайсет — отвърна тя автоматично, като погледна часовника си.
— О’кей, в и двайсет звънни.
Затвори вратата и я остави на стълбището без половината й багаж. Тя натисна звънеца, но никой не отговори. Изкушаваше се да вземе големия куфар и да си тръгне, но скритите пари бяха в ръчната й чанта. Затова седна на куфара и зачака.
Опита се да не мисли за баща си, да не се пита защо постъпи така с нея и най-вече да не мисли за съпруга си, по-точно бившия си съпруг, и се насили да разгледа тротоарите и улицата пред нея. Насили се да гледа хората, мъже, облечени в джинси, жени с невероятно къси поли. Дори въздухът в Ню Йорк сякаш бе пълен с ленивостта на неделния следобед.
Този мъж, Майкъл Тагърт, каза, че иска да започне отначало. Ако бе възможно, и тя би желала да започне живота си отначало. Да започне от сутринта в деня, когато почина майка й, защото след този ден всичко в живота й се промени. Дори и това, което се случи днес, бе част от болката и раната, която се отвори в този ден.
Когато погледна часовника си отново, си помисли, че би могла да го заложи. Но той струваше тридесет долара като нов и се съмняваше, че би могла да вземе нещо повече за него. Забеляза, че е четири и двадесет и пет. Помисли, че ако позвъни, Майкъл Тагърт ще й отвори и ще й даде чантата. А тя ще намери къде да отседне. Колкото по-бързо започне изпълнението на тази едногодишна присъда, толкова по-бързо ще успее да се махне от този ужасяващ град.
Пое дълбоко дъх, пооправи си роклята, провери дали косата и е вързана и позвъни.
ГЛАВА 2
Той отвори веднага след позвъняването. Саманта примигна няколко пъти — бе се променил изцяло. Носеше чиста синя риза, леко разкопчана, разхлабена копринена вратовръзка, тъмносин вълнен панталон и чудесно лъснати мокасини. Дебелата неколкодневна брада бе изчезнала, а черната му къдрава коса бе грижливо сресана на път. За минути той се бе променил — от сексапилен, доста опасен водач на банда хулигани, в проспериращ млад банкер в края на работния си ден.
— Здравейте, вие трябва да сте мис Елиът — каза той, подавайки й ръка. — Аз съм Майкъл Тагърт. Добре дошла в Ню Йорк.
— Моля те, дай ми чантата — Саманта пренебрегна протегната му ръка. — Искам да си тръгна.
Усмихвайки се и реагирайки, сякаш не бе казала нищо, Майк отстъпи встрани.
— Няма ли да влезете? Апартаментът ви е готов.
Саманта не желаеше да влиза в къщата му. Това, което я смущаваше, бе, че той можеше да промени външния си вид толкова бързо и съвършено, че за минути да се превърне от мускулест играч, който не може да направи нищо по-умно от това да запомни нещо повече от няколко футболни игри, в млад професор. Ако го бе срещнала облечен така отначало, никога не би предположила какъв е всъщност. А в момента не бе сигурна кой от двамата бе истинският.
Видя ръчната си чанта на стълбището и влезе да я вземе. Когато хвана дръжката й, чу как вратата се затвори зад нея. Обърна се ядосана, с присвити устни, но избягна погледа му.
— Искате ли да разгледате първо къщата, или само вашия апартамент?
Тя не желаеше нито едното, нито другото, но той стоеше на изхода, препречил го като каменен блок на входа на пещера.
— Искам да си отида. Искам…
— Тогава да разгледаме къщата — каза той ведро, сякаш тя се бе съгласила. — Къщата е строена през двайсетте години, не знам точно коя година, но можете да видите, че стаите са с оригинални корнизи.