Той се обърна и тя пак бе Саманта с чисто лице, разрошена коса, малкото й тяло скрито в халата му.
Приближи се до нея и я целуна не със страст и желание, а с облекчение, сякаш посрещаше някой за добре дошъл.
Държеше я толкова силно, че тя едва можеше да диша. Трябваше му малко време, за да се съвземе и проговори. Хилейки се доста пресилено, каза:
— Накара ме да повярвам в раздвояването на личност — отдръпна се, за да погледне лицето й. — Добре ли си? Ти беше така… различна. Ти беше…
— Макси — каза тя. — Когато облякох дрехите й, като че ли се превърнах в нея. Свърших ли добра работа?
Той притисна главата й до тялото си.
— Много добра. Много, много добра.
— Майк? Какво има? Само изпях една песен. Е, може би малко повече се вживях.
Той не я пусна.
— Беше нещо повече. Много повече. Ти се промени изцяло.
— Една малка промяна не вреди…
Той я целуна, за да я накара да млъкне.
— Сами, не искам да се променяш. Харесваш ми такава, каквато си.
Тя се притисна до него, без да разбира какво толкова го бе възбудило, но мнението му й хареса. Хареса й комплиментът му.
— Майк — каза нежно. — Аз също те харесвам.
По-късно разбра, че той наистина бе впечатлен, защото за първи път, когато си лягаха, не се опита да я убеди да спи с него. Нещо в нежеланието му я накара да се усмихне, когато се оглеждаше в огледалото на тоалетката. Може би трябваше по-често да е Макси. Може би не трябваше да е толкова предсказуема, така отегчителна. Галейки роклята на Макси, която бе на стола, отново се усмихна. После извади красивата бяла нощница от скривалището й — дъното на едно от чекмеджетата на Майк. Макси би носила бяла нощница, ако реши. Бяла или черна, голяма и дълга, прозрачна и къса, Макси би носила всякаква нощница, ако решеше.
ГЛАВА 21
В девет без пет в неделя сутрин Саманта седеше в леглото на Майк и се опитваше да оправи ноктите на краката си. Това, че инструментите, които използваше бяха лично нейни и че ги имаше от десет години не й помагаше. Все още не чуваше шум от стаята на Майк. Явно той все още спеше.
В девет взе дистанционното и пусна телевизора, за да гледа „Неделя сутрин“ на Чарлс Кърълт. Гледаше шоуто, откакто бяха взели мистър Кърълт от улицата и го бяха сложили на един стол в едно нюйоркско студио. Беше й интересно кога ще махне този меланхоличен израз от лицето си. Израз, който казваше, че би предпочел да е на улицата.
Първите няколко минути той съобщаваше какво предстои през деня. Саманта не слушаше много-много новините, докато не чу думата Джубили. Вдигна рязко глава, очите й се отвориха широко и попиваше всяка една дума на Чарлс Кърълт.
„Касапницата в Джубили клъб не е толкова известна, както тази на Свети Валентин, но по време на сухия режим нищо от това, което ставаше в Ню Йорк, не придобиваше такава известност, както събитията в Чикаго. Може би това е израз на цинизма на нюйоркчани, но случилото се през онази съботна вечер на 12 май 1928 година дори не бе наречено касапница. Полунашега, полунасериозно се говореше за смяна на стражата, тъй като един шеф на банда изби хората на млад гангстер, за който се говореше, че ще стане бос. Стрелбата се обърна срещу инициатора й, а симпатиите на хората и ченгетата бяха на страната на човека, срещу когото стреляха. След този ужасен случай, след тази кървава баня, когато бяха убити седемдесет души, а около дузина ранени, Док Барет, тогава двадесет и осем годишен гангстер, сложи ръка върху нелегалната търговия с алкохол. Той спечели, но също така загуби своя приятел от детинство, човека, за когото казваше, че е единственият, на когото може да се довери, мъжът с цветистото име Сакатия Джо. Наричаха го така, защото бе загубил ръката си при престрелка, защитавайки Док. Джо бе убит през тази нощ. Всичко това се случи във великолепното заведение в Харлем, известно просто като Джубили клъб. Док може да е спечелил онази нощ, но Джубили загуби всичко, което имаше. Клубът му бе разрушен от около три хиляди куршума, от хиляди търсачи на сувенири, дошли на следващия ден.“
Докато водещият разказваше, камерата показваше вътрешността и външния изглед на разпадащата се стара сграда в ужасния Харлем. Плъхове бягаха по пода, докато камерата фокусираше дупките от куршуми по стените.
Джубили все още притежава клуба, но състоянието, в което се намира сградата днес, не му позволява нито да го продаде, нито да го даде под наем. Така че клубът стои празен.
Чарлз остави листа и се усмихна като Мона Лиза.
Някои говорят, че клубът се обитава от духове, но ние не сме тук, за да говорим за жестокостите преди шейсет години, а да разкажем за Джубили Джонсън и неговата музика, тъй като дори една кървава касапница като тази не бе в състояние да го сломи. Днес той е на сто и една години и все още свири, все още пее и все още е… великолепен.