Тя се изплъзна от хватката му.
— Не. Ще говоря с него сега. Не мисля, че ще събера достатъчно смелост да дойда друг път.
— Това е най-хубавото, което съм чувал досега.
— Майк, можеш ли да ме преведеш през тълпата? Ако успея да се доближа достатъчно до онази жена, ще й кажа, че искам да питам Джубили за Макси.
Майк си помисли, че би могъл да спечели време, като се опита да поговори с нея, но се отказа, тъй като беше безполезно. Освен това, той също искаше да се срещне с Джубили и да разбере дали старецът знае нещо важно за Макси. Погледна към негъра, който стоеше до колата, и му кимна. Негърът му отговори по същия начин.
След минута Саманта вървеше зад Майк здраво, хванала се за колана му, докато той си проправяше път през хората. Негърът вървеше след тях. Когато стигнаха до първото стъпало, жената замахна към тях, но негърът хвана метлата, преди да ги удари. Това даде възможност на Саманта и Майк да изкрещят, че искат да говорят с Джубили за Макси.
От изражението на лицето й разбраха, че е чувала това име. С неприятна гримаса тя кимна на едно дете, което стоеше зад нея, и то се вмъкна в къщата. След малко се върна и им махна да влязат. Майк и Саманта тръгнаха след него, а шофьорът се върна при колата.
Вътрешността на къщата имаше износен вид. Купена преди много години, обзаведена тогава и след това недокосвана. Первазите и таванът сигурно бяха боядисвани тридесет или четиридесет пъти, но старата боя не е била сваляна и затова сега боята се лющеше. Дебелият пласт боя скриваше украсата по дървото.
Вървяха по тесни стълби, докато стигнаха горния етаж, където бе слънчево и топло, а стаята изглеждаше, сякаш не е пипана, откакто Джубили се е родил. От сянката излезе един мъж, който изплаши Саманта до смърт. Беше висок негър, изглеждаше изключително добре и имаше най-гневните очи, които бе виждала. Не беше просто ядосан в момента, беше бесен заради живота си, беше ядосан на всеки и всичко.
Хвърли им един арогантен поглед, изду ноздри и изчезна в коридора. Саманта преглътна, погледна Майк, за да се успокои, и продължи нагоре по стълбите.
Детето отвори една врата на последния етаж, пусна Майк и Саманта да влязат и ги остави сами. Щом видя стаята, тя се влюби в нея. От всички страни, от тавана до пода имаше рафтове, пълни с нотни листа. Захабените, пожълтели корици на нотите бяха вероятно от времето на Флинтстоун. Над всичко доминираше едно огромно пиано, от онези лъскави, черни пиана, на които свиреха мъже, облечени във вталени сака от тукседо. Явно бе любим инструмент, тъй като бе лакиран и нямаше нито една драскотина. Два удобни стола бяха разположени около него.
И Саманта, и Майк бяха така вглъбени в разглеждане на стаята, че не забелязаха слабия мъж, който седеше на пейката зад пианото, а главата му едва се виждаше от поставката за ноти. Телевизионните камери бяха успели да скрият някои от бръчките по лицето му, а светлината бе омекотила чертите му и не си личеше, че по лицето му нямаше никакво месо, а само черна кожа. Изглеждаше като мумия, не като истински човек, а блестящите му очи бяха несъвместими със старото му тяло. Приличаше на шоумен, който се е постарал мумията му да изглежда по-реалистична.
Саманта му се усмихна. Той отвърна на усмивката й, разкривайки разкошни изкуствени зъби.
— Казвам се Саманта Елиът и съм внучка на Макси — подаде му ръка.
— Щях да те позная. Изглеждаш точно като нея — гласът му бе приятен. Саманта бе убедена, че гласът му винаги е бил такъв, за разлика от кожата му, която приличаше на доброкачествена обработена кожа. Докато говореше, пръстите му играеха някак отнесено по клавишите. Явно да свири на пиано, за него бе толкова естествено, както и да диша.
Майк пристъпи напред и започна да му обяснява защо са тук, за Док, за Макси, за бащата на Саманта, за биографията, която пишеше. Джубили го слушаше, продължавайки да свири на пианото с отнесен поглед. Когато Майк свърши, той погледна Саманта.
— Макси пееше блус. Пееше изключително.
Усмихвайки се, Саманта изпя песента, която Джубили свиреше — Гълф Коуст Блус и завърши с думите:
Първоначалното неверие в погледа на Джубили бе заместено от радост, една особена радост — на старец, открил нещо, което е мислил, че отдавна е изчезнало. Сякаш за миг в очите му се появиха сълзи.
— Звучиш точно като нея, момиче! — каза той, обърна се изцяло към пианото и натисна силно клавишите. — Тази знаеш ли я?
— Блусът на плачещата върба — отвърна тя меко, когато той изсвири първите тонове. Може би в старото му тяло нямаше сила, но пръстите му бяха все още силни.