Саманта отвори уста да запее, но спря, защото откъм прозореца се чу призрачен тъжен плач на тромпет със сурдинка. Тя погледна Майк, за да се увери, че все още е в деветдесетте, тъй като звукът на тромпет със сурдинка бе нещо архаично.
— Не му обръщай внимание — каза нетърпеливо Джубили. — Това е просто Орнет. Знаеш ли това парче?
Саманта бе убедена, че тромпетистът бе онзи свирепо гледащ млад мъж, който видя на стълбите. Също така бе сигурна, че е подложена на теста. Ако този млад мъж можеше да свири нещо така старо като Блуса на плачещата върба, то той го е научил от любов към музиката, а не за да печели пари от него. Знаеше също, че той не вярваше, че малката блондинка може да пее блус.
Отвори уста и запя тъжната песен за една жена, загубила любимия си. Песента завършваше със стакато.
Когато свърши, Джубили не каза нищо, но по изражението на лицето му, можеше да и каже, че е пяла добре. Лицето му казваше едно — звучиш точно като нея, сякаш се носиш из въздуха.
Някак импулсивно, докато Майк и Джубили я гледаха изумени, Саманта отиде до прозореца и извика ядно и предизвикателно по посока на тромпетиста.
— Минах ли изпита, Орнет?
При тези й думи Джубили и Майк избухнаха в смях. Джубили звучеше като стар акордеон, надупчен на няколко места.
— Точно като нея — каза Джубили. — Макси не се страхуваше от нищо.
— Страхувала се е от нещо — каза горчиво Майк. — И искаме да разберем от какво.
Джубили не пожела да им каже нищо за Макси. Продължи да свири, питайки Саманта дали знае една или друга песен, повтаряйки, че не е виждал Макси от нощта, когато е изчезнала. Когато Саманта го попита има ли представа защо е изчезнала, той измърмори едно „не“.
Станал е на сто и една години и все още не умее да лъже убедително, помисли си Саманта. Опита се да сметне още колко пъти ще трябва да го посети, още колко песни на Беси Смит ще трябва да изпее, преди той да склони да й каже какво знае за Макси.
Когато си вземаха довиждане, Саманта го целуна по старата набръчкана буза и каза, че се надява да го види отново.
На полеутажа ги чакаше малкото момче да ги заведе долу. То направи нещо, което се стори твърде странно на Саманта — пъхна ръката си в тази на Майк. Знаеше, че Майк се разбира много добре с децата, но все пак нещо в държането на детето й се стори необичайно. Когато излязоха навън, забеляза, че Майк пъхна ръката, която бе държал в джоба си, и разбра, че детето му е дало някаква бележка. Вероятно от Орнет, помисли си тя и бе убедена, че той ще запази съдържанието й в тайна.
На задната седалка на колата се държеше така, сякаш не знае за бележката.
— Орнет — каза ведро. — Мисля, че съм чувала това име.
— Орнет Колман. Алтосакс — отвърна Майк, гледайки през прозореца.
Когато влязоха в къщата, Майк веднага изчезна в спалнята и Саманта бе уверена, че четеше тайното съобщение. Когато се върна, бе по шорти и тениска и държеше неделния Ню Йорк Таймс под мишница.
Обядваха в градината, и двамата четейки вестника. После се изпънаха на дървените шезлонги, Майк все още с вестника в ръце, сякаш имаше намерение да прекара часове с финансовия раздел, а Саманта взе портативния компютър и се опита да запише всичко, което знаеше за Макси.
Не бе научила много. Макси е била влюбена в двама или дори трима мъже, ако се брои и Кал. Колкото и да са били, тя ги е напуснала всичките. Къде е отишла и защо?
През няколко минути тя ставаше от стола, мърморейки „Трябва ми още една дискета“, после изчезваше в къщата, където стараейки се да не се бави, търсеше бележката, която детето даде на Майк. Претърси дрехите, които носеше тази сутрин, погледна във всяка кутия. Търси и в спалнята за гости (чувствайки се малко виновна, че го е изгонила от неговата спалня), погледна дори и в обувките му.
Едва когато влезе за шести път в къщата, посмя да погледне в портфейла му. Това й изглеждаше като изключителна намеса в частния му живот и се поколеба, преди да го извади от шкафчето. Но когато го отвори, забрави за колебанията си и започна да търси. Имаше три кредитни карти, всичките златни, и две хиляди долара в брой, което я накара да затаи дъх. В портфейла нямаше нищо друго, нито бележник с телефони, нито листчета с номера. Естествено, човек като Майк би могъл да запомни нужните му номера.
Тъкмо понечи да остави портфейла, си спомни, че баща й имаше тайно отделение, в което държеше лакомствата за нея и я караше да ги открива сама. Огледа портфейла и намери отделението. Извади някакъв лист.