— Кой е Франк? — попита Саманта, когато влязоха в колата.
— Най-големият ми брат.
Саманта седна много внимателно и се постара да се държи прилично, тъй като бе уверена, че жени, които се возят в дълги лимузини и носят скъпи дрехи, не пълзят из тях, разглеждайки ги. Но Майк й се изсмя.
— Разглеждай, брат ми няма да има нищо против.
Тя отвори малките вратички и разгледа какво има в шкафовете, пусна и спря телевизора, а после Майк изпрати факс до Колорадо и получи отговор от дядо си, който гласеше: „Майк, моето момче, кога ще се срещнем с твоята Саманта?“
Сам погледна Майк с широко отворени очи, искайки обяснение откъде знае неговото семейство за нея, но той само повдигна рамене.
Тя се отпусна на седалката и се загледа как умело Рейни кара огромната кола. Усещаше, че постепенно започва да опознава Майк и да разбира как действа семейството му.
— Щом той ти прави тази услуга, ти какво ще направиш за него?
— Ще прегледам бизнес документацията му.
— Бизнес документацията му? Защо би искал това от теб? — искаше й се да научи повече за Майк, понеже бе разбрала, че той доста умело успява да скрие повечето неща за себе си.
— Защото нито един Монтгомъри не разбира нищо от математика — отвърна неохотно той. — Те са много умели с думите, но не и с цифрите.
— Все още не си отговорил на въпроса ми: Защо той иска да му прегледаш книжата?
— Защото съм добър, затова — отвърна той и Сам разбра, че това не бе истинската причина.
Когато пристигнаха пред старческия дом, Майк не, й позволи да излезе веднага, а я накара да остане десетина минути в колата.
— Искам всички да ни видят — каза той, гледайки към тъмните огледални стъкла, през които не можеха да видят лицата, които ги гледаха.
След време Рейни отвори вратата на колата и Саманта, движейки се колкото се може по-величествено, тръгна напред, следвана от двамата мъже. Майк носеше красивия си италиански костюм, а Рейни с шофьорската си униформа, с пълните си с багаж ръце, изглеждаше като уморен слуга на внезапно забогатяло момиче. В момента, в който доближиха бюрото на сестрата, всеки, който бе в състояние да се движи, дойде при тях, за да ги разгледа. Четири жени и двама мъже, прикрепени към столове със стендове с бутилки на тях, и една жена на легло с колела, бутана от други две.
Майк се приближи до бюрото и погледна невзрачната сестра. Тя явно бе дежурна, изглеждаше толкова много „дежурна“, сякаш тази дума бе изписана на челото й.
— Дойдохме да видим Нейно височество… — започна Майк, но когато видя шока, изписал се на лицето на Саманта, хвана ръката й. — Съжалявам, скъпа, знам, че често забравям, че тя не желае никой да знае истината. Какво име използваше сега?
Саманта примигна.
— Аби — попита Майк. — Това ли е името на Нейно височест… О-о! Отново щях да се изпусна. Принцесата никога няма да ми прости, ако разкрия тайната й — навеждайки се през бюрото, той погледна тъпата сестра така похотливо, че на Саманта й се прииска да го цапне. — Но аз съм сигурен, че вие знаете за… Аби, нали?
— Разбира се, знаем за… принцесата.
— И се грижите добре за нея, нали? Не че трябва да й се кланяте, тя мрази всички тези неща. Когато човек е прекарал детството си заобиколен от гледачки и прислужници, които само му се кланят, естествено, ще намрази този начин на живот. Разбирате ме, нали? Но…
— Какво стана със сапфирената гривна, която тя подари на последната си сестра? — попита Саманта, включвайки се в играта. — Спомняш си онази сестра, която бе така мила с нея, нали? — облягайки се на плота, тя се усмихна съучастнически на сестрата, сякаш това, което казваше, беше тяхна тайна. Но го каза достатъчно силно, за да го чуят дори и в най-далечния край на коридора. — Нейната щедрост ще довърши това семейство. Ако се опита да подари някое от бижутата си на човек от персонала, бихте ли ни уведомили?
— Да… защо не, разбира се, че ще го направя — отвърна сестрата.
— Сега ще можем ли да я видим? — попита Майк. — Без да ни безпокоят.
— Разбира се, веднага. Мърдайте! — сопна се тя на един мъж в инвалидна количка.
С умението на опитен портиер сестрата отвори вратата на Аби/Макси и я затвори зад тях.
Аби бе полузаспала и й трябваше малко време да ги фокусира.
— Аз… аз не ви очаквах отново.
Саманта носеше кутия със снимки. Всъщност тя ги бе преместила в кутията за шапки, в която бяха дрехите на Макси. Пристъпи бързо напред.
— Дойдох да ви помоля за една услуга. Вие сте единственият човек, който е познавал баба ми и когото успях да открия. Дали ще имате нещо против да разгледате с мен някои стари снимки.