Майк не каза нищо повече, докато пътуваха, после тя влезе в къщата, а той остана отвън, говорейки нещо с Рейни. Когато влезе, Саманта не беше в нито една от стаите и той реши, че си е легнала. Той самият бе малко превъзбуден и не можеше да заспи. Направи си сандвич и седна в библиотеката да гледа телевизия.
Саманта влезе толкова тихо, че не разбра, че е в стаята, докато не се обърна и я видя да стои до него, облечена в неговия халат, с идеално измито лице. Приличаше на двадесетгодишно момиче. Разбра, че има да му каже нещо. Веднага изгаси телевизора и я погледна очакващо.
Тя седна нерешително на ръба на канапето на известно разстояние от него.
— Майк — каза тя колебливо. — Искам да те попитам нещо.
— Добре.
Тя стисна длани, за да прикрие вълнението си.
— Разгледах тази къща и знам, че всичко тук е много скъпо, знам, че плати страшно много за новите ми дрехи, а и каза, че дядо ти е богат и че можеш да издържаш друг човек — последва една мъчителна пауза, тъй като се мъчеше да успокои бесния си пулс. Беше много объркана, защото се канеше да моли за услуга човек, който й бе дал много повече, отколкото… бе нужно.
Тя го погледна.
— Майк, имаш ли някакви пари? Искам да кажа, имаш ли достатъчно, за да си позволиш да изхарчиш част от тях? — очите й бяха молещи и извиняващи се едновременно.
— Да — отвърна след малка пауза Майк, но не защото се чудеше какво да й отговори. Беше доволен, че тя не знае нищо за финансите му, защото повечето жени го търсеха заради парите. Някои дори му бяха казвали, че го обичат, а всъщност бяха влюбени в парите му.
— Искам да те помоля за една лична услуга. Ще ми заемеш ли известна сума? Няколко хиляди. Десет най-много. Ще ти ги върна, когато мога.
Той едва се сдържа да не се намръщи.
— Каквото имам е твое. Мога ли да попитам за какво са ти тези пари?
— Искам да купя малко мебели.
— За апартамента си? — думите му прозвучаха по-рязко, отколкото би желал, тъй като вече бе помолил Джени да преобзаведе апартамента на Саманта.
— Не, разбира се — тросна се Саманта, раздразнена, че той я мисли за толкова лекомислена и неблагодарна, че да моли него, човека дал й толкова много, за нещо, от което не се нуждае. — Не за мен, а за баба ми. Искам да направя нейната ужасна болнична стая да изглежда красива. Искам да купя няколко картини, хубави картини, стол и някои други мебели. Но искам да са добро качество, много добро. Баба ми е носила дрехи на Ланвин, истински диаманти и перли — Саманта спря за миг и продължи много тихо. — Можем да вземем мебели под наем. Тя няма да се нуждае още дълго време от тях.
Майк сложи ръце на раменете й и я целуна силно. Целувка, с която й казваше, че се гордее с нея.
— Ще купим, каквото пожелаеш. Утре ще отидем в няколко антиквариата, където познават сестра ми.
— Майкъл — прошепна тя, избягвайки погледа му. — Страх ме е. Не искам да виждам как още един човек, когото обичам, умира.
Той я хвана за брадичката и повдигна главата й. Гледаше я въпросително, сякаш я питаше от какво се нуждае. После, като че разбрал отговора, я прегърна не със страст, а опитвайки се да я успокои и накара да се чувства по-добре. Прегърна я може би с любов.
Без да се замисля, тя се сгуши в прегръдката му, притисна коленете си до гърдите му, а големите му ръце я обгърнаха, карайки я да се чувства сигурна, да усеща живота, който кипи в него. Усещаше сърцето му, а когато се притисна още повече до него, й се стори, че усеща как кръвта се движи по вените му.
— Прегърни ме, Майкъл — прошепна тя. — Прегърни ме силно. Искам да усетя силата ти… живота в теб — гласът й бе приглушен.
Той я прегърна, колкото можеше по-силно, без да я наранява, стараейки се да я скрие в себе си. Можеше да си представи какво беше в душата й — дядо й е умирал бавно, смалявал се е, после баща й, мъчен от същата болест, е умрял в ръцете й. Сега бе открила единствения си роднина, а Майк много добре си спомняше сухата, почти мъртва кожа на старата жена, сивия цвят на лицето й. Смъртта се надвесваше над Макси, почти я бе сграбчила, опитвайки се да я вземе от земния живот и Саманта.
Въпреки че Майк я бе прегърнал много силно, тя започна да трепери.
— Сам! — каза той рязко, но тонът му въобще не й повлия. Трепереше все по силно, затова той вдигна ръката си и я задържа пред лицето й. — Погледни ръката ми! Чуваш ли ме? Погледни я!
Тя бавно вдигна глава. Трепереше така силно, че зъбите й тракаха, Нямаше представа какво прави Майк, когато, подчинявайки му се, погледна ръката му.
— Силна. Здрава — каза той, държейки ръката си на сантиметри от лицето й. — И жива. Виждаш ли я?
Ръката му бе силна, блестяща от здравето на младостта, от любовта към живота. Хвана я, приближи я до лицето си и докосна с устни дланта му, сякаш за да се увери, че той наистина е жив и няма да умре. Завъртя леко главата си, допря дланта му до бузата си, затвори очи и притихна на гърдите му, слушайки ударите на сърцето му. А Майк я притискаше, колкото може по-силно.