Тя разпитва дамата мъже, докато се увери, че са тези, за които се представят — двама свалени пилоти, които вече седмици очакваха шанса си да бъдат изведени от Франция. Когато накрая се убеди, отвори раницата и извади вечерята. Тримата седнаха върху прокъсания и прояден от молците килим на пода, със свещта по средата. Изабел сложи пред тях самун хляб, триъгълен резен кашкавал и шише вино, което си подаваха един на друг.
Пъркинс — янкито — говореше почти неспирно, докато уелсецът дъвчеше мълчаливо, като отказа предложеното вино.
— Сигурно някъде имаш съпруг, който се тревожи за теб — рече Пъркинс, когато тя затвори раницата си. Изабел се усмихна. Това вече бе станал обичаен въпрос, особено от мъжете на нейната възраст.
— А ти сигурно имаш съпруга, която чака вест от теб — отвърна тя. Винаги това казваше. Целенасочен намек.
— Не — завъртя глава Пъркинс. — Не и мен. Момичетата не се редят на опашка за дървеняк като мен. А сега…
Тя се намръщи.
— Сега какво?
— Знам, че не е много героично да се мисли така, но може да изляза от тази закована с дъски къща в този град, чието шибано име не мога да изрека, и да бъда застрелян от някого, когото нямам причина да не харесвам. Може да умра, докато се опитвам да карам колело из вашите проклети хълмове…
— Планини — уточни тя, без да откъсва поглед от очите му. — Това няма да се случи.
Иън въздъхна.
— Виждаш ли, Пъркинс. Това крехко момиче ще ни спаси. — Уелсецът ѝ се усмихна уморено. — Радвам се, че си тук, госпожице. Този тип тук направо ме подлуди с бърборенето си.
— Може би не е зле да го оставиш да го прави, Иън. Утре по това време всичките ви сили ще са нужни само за да дишате.
— Хълмовете? — попита Пъркинс с широко отворени очи.
— Oui — усмихна се тя. — Хълмовете.
Американци. Не слушаха.
В късния май пролетта отново донесе живот, цвят и топлина в долината на Лоара. Виан намираше спокойствие в градината си. Днес, докато скубеше плевелите и засаждаше зеленчуци, конвой от камиони, войници и мерцедеси премина покрай „Льо Жарден“. През петте месеца, откакто американците се бяха присъединили към войната, нацистите бяха изгубили цялото си търпение и любезност. Сега винаги бяха заети, маршируваха и се събираха край склада за муниции. Гестапо и СС бяха навсякъде, търсеха саботьори и участници в Съпротивата. Без никаква причина можеха да те обявят за терорист — само заради нечие донесение. Тътенът на самолетите над главите им беше почти постоянен, както и бомбардировките.
Колко често през тази пролет някой се промъкваше боязливо до Виан, докато беше на опашка за храна, вървеше през града или чакаше пред пощата, за да я попита за последните новини по Би Би Си.
Аз нямам радио. Радиоапаратите не са позволени, беше неизменният ѝ отговор и това бе самата истина. Въпреки това всеки път, когато ѝ задаваха подобен въпрос, тя изтръпваше от страх. Съгражданите ѝ бяха научили нова дума: les collabos. Колаборационисти. Французите и французойките, които вършеха мръсната работа за нацистите, шпионираха приятелите и съседите си и докладваха на врага, давайки всякакви сведения, истински или въображаеми. Само заради една тяхна дума арестуваха хора за най-малкото нещо, мнозина бяха отвеждани в комендатурата и повече никога не ги виждаха.
— Мадам Мориак! — Сара изтича през счупената порта в двора. Изглеждаше крехка и прекалено слаба, кожата ѝ бе толкова бледа, че вените прозираха през нея. — Маман се нуждае от помощта ви.
Виан приседна на пети и избута сламената шапка назад върху главата си.
— Какво не е наред? Да не би да има вести от Марк?
— Не знам какво не е наред, мадам. Маман не иска да говори. Когато ѝ казах, че Ари е гладен и трябва да му се сменят пелените, тя сви рамене и каза: „Какво значение има?“. Тя е в задния двор и просто се взира в дрехата, която кърпи.
Виан се изправи, свали градинските ръкавици и ги пъхна в джоба на памучния гащеризон.
— Ще отида да я видя. Върви да извикаш Софи и заедно ще отидем.
Докато Сара беше в къщата, Виан изми ръцете и лицето си на дворната помпа и свали шапката. На нейно място превърза кърпа около главата. Щом момичетата дойдоха при нея, Виан прибра градинските инструменти в бараката и трите се отправиха към съседната къща.
Когато Виан отвори вратата, завари тригодишния Ари заспал върху килима. Тя го взе на ръце, целуна го по бузката и се обърна към момичетата:
— Защо не отидете да си поиграете в стаята на Сара? — Повдигна затъмняващата завеса на прозореца и видя Рашел да седи сама в задния двор.