— Маман добре ли е? — попита Сара.
Виан кимна разсеяно.
— Тичайте сега. — Щом момичетата изчезнаха в съседната стая, тя отнесе Ари в стаята на Рашел и го сложи в люлката му. Не го зави, тъй като денят бе топъл.
Отвън Рашел седеше отпусната върху любимия си дървен стол под големия кестен. В краката ѝ беше кошничката с дрехите за изкърпване. Носеше кафяв памучен гащеризон и тюрбан от мек плат с индийски десен. Пушеше малка кафява цигара, свита на ръка. До нея имаше бутилка коняк и празна кафена чаша.
— Раш?
— Виждам, че Сара е довела подкрепление.
Виан пристъпи до приятелката си и отпусна ръка върху рамото ѝ. Усети треперенето на Рашел.
— Нещо с Марк ли…?
Рашел поклати глава.
— Слава богу.
Рашел се протегна настрани към бутилката коняк и си наля една чаша. Изпи я жадно, до дъно и я остави на земята.
— Въведоха ново правило — промълви тя накрая. — Бавно разтвори лявата си ръка, разкривайки смачкани късчета от жълт плат, изрязани във формата на звезда. На всяко от тях с черни букви бе напечатано ЕВРЕИН. — Всички трябва да ги носим — поясни Рашел. — Трябва да ги пришием към дрехите, върху трите ката горни дрехи, които са позволени, и през цялото време да ги носим на обществени места. Трябваше да ги купя с купоните за храна. Може би не биваше да се регистрирам. Ако не ги носим, подлежим на „сурови наказания“. Каквото и да означава това.
Виан се свлече на стола до нея.
— Но…
— Нали си виждала плакатите в града как изобразяват нас, евреите, като паразити, които трябва да бъдат изтребвани, и алчни лихвари, които искат да заграбят всичко? Аз ще го преживея, но Сара? Тя ще се почувства толкова засрамена… и без всичко това е толкова трудно да си на единайсет, Виан.
— Не ги слагай.
— Ако те хванат да не ги носиш, моментално ще те арестуват. А и те знаят за мен. Аз се регистрирах. А освен това… Бек. Той знае, че съм еврейка.
В последвалата тишина Виан знаеше, че и двете мислят за арестите, които се извършваха в Кариво, за хората, които „изчезваха“.
— Можеш да отидеш в Свободната зона — каза Виан тихо. — Тя е само на шест километра и половина от тук.
— Евреите не може да получат аусвайс, а ако ме заловят…
Виан кимна. Вярно беше; бягството беше рисковано, особено с деца. Ако заловяха Рашел да пресича границата без аусвайс, щеше да бъде арестувана. Или екзекутирана.
— Страхувам се — пророни Рашел.
Виан се пресегна и улови ръката на приятелката си. Двете приковаха погледи една в друга. Виан се опита да измисли нещо, което да каже, да предложи частица надежда, но нищо не ѝ хрумна.
— Ще става по-лошо.
Виан мислеше за същото.
— Маман?
Сара бе излязла в задния двор, стиснала ръката на Софи. Момичетата изглеждаха изплашени и объркани. И двете знаеха колко са зле нещата напоследък и бяха познали нов вид страх. Сърцето на Виан се късаше от мъка да гледа как войната вече бе променила тези момичета. Само допреди три години те бяха обикновени деца, които се смееха, играеха и се опълчваха на майките си за забавление. Сега се движеха предпазливо, сякаш под краката им бяха заровени бомби. И двете бяха слаби, пубертетът им закъсняваше заради оскъдната храна. Тъмната коса на Сара все още бе дълга, но тя бе започнала да я скубе в съня си, така че тук-там по главата ѝ се виждаха плешиви участъци, а Софи не се разделяше от Бебе. Горкото розово плюшено животинче сипеше пълнеж из цялата къща.
— Тук съм — обади се Рашел. — Елате тук.
Момичетата запристъпиха напред, стиснали толкова здраво ръце, че изглеждаха като залепени една до друга. И в известно отношение наистина бяха, както Рашел и Виан, сплотени от толкова силно приятелство, че може би то бе единственото, в което не бяха изгубили вяра. Сара седна на стола до Рашел и Софи най-после пусна ръката на приятелката си. Тя приближи и застана до Виан.
Рашел вдигна очи към Виан. Този единствен поглед съдържаше цялата неизречена тъга помежду им. Как можеха да кажат такива неща на децата си?
— Тези жълти звезди — подхвана Рашел и разтвори юмрук, разкривайки грозното малко жълто цвете от накъсан плат с черен надпис. — От сега нататък трябва винаги да ги носим върху дрехите.
Сара се намръщи.
— Но… защо?
— Ние сме евреи — каза Рашел. — И се гордеем с това. Трябва да помним колко сме горди с нашия произход, дори хората да…
— Нацистите — поправи я Виан по-остро, отколкото възнамеряваше.
— Нацистите — продължи Рашел — искат да ни накарат да се чувстваме… зле заради това.