— Това е предупреждение. Пише, че полицията ще събере всички чужденци евреи и ще ги депортира в лагерите в Германия.
— Ние седим тук и говорим, когато трябва да се действа — заяви Изабел. — Трябва да скрием нашите приятели в сградата.
— Мястото е толкова малко — отвърна папа. Ръката му трепереше. Това я накара отново да се запита — с нова сила — какво бе видял през Голямата война, какво знаеше той, което тя не подозираше.
— Това е всичко, което можем да направим — настоя Изабел. — Можем да скрием на безопасно място някои от тях. Поне за тази нощ. Утре ще знаем повече.
— Безопасно място. И къде е това място, Изабел? Ако френската полиция се е заела с изпълнението, ние сме изгубени.
Изабел нямаше отговор на това.
Без да кажат нищо повече, двамата излязоха от апартамента.
Да се промъкваш безшумно в стара сграда като тази, не беше лесно, а баща ѝ, който вървеше пред нея, никога не бе стъпвал леко. Конякът го бе направил още по-нестабилен, докато я водеше надолу по тясното извито стълбище към апартамента точно под тях. Той се препъна два пъти и изруга непохватността си. Почука на вратата.
Почака, преброи до десет и отново почука. Този път по-силно.
Вратата се отвори много бавно, отначало имаше само тясна пролука, после се разтвори докрай.
— О, Жулиен, това си ти — каза Рут Фридман. Бе наметнала мъжко палто върху дългата до пода нощница, босите ѝ нозе се подаваха отдолу. Косата ѝ бе навита на ролки и покрита с шал.
— Видя ли позива?
— Получих един. Вярно ли е? — прошепна тя.
— Не знам — отвърна баща ѝ. — Цяла нощ по улиците минават автобуси и камиони. Тази вечер Изабел беше в префектурата на полицията и там са събирали имената и адресите на всички евреи, които не са родени във Франция. Мисля, че трябва за известно време да доведеш децата при нас. Имаме скривалище.
— Но… съпругът ми е военнопленник. Правителството във Виши обеща, че ние ще бъдем защитени.
— Не съм сигурна, че можем да вярваме на правителството във Виши, мадам — каза Изабел на жената. — Моля ви. Просто се скрийте засега.
Рут остана за миг на прага, с разширени очи. Жълтата звезда върху палтото ѝ бе ярко напомняне за начина, по който светът се бе променил. Изабел разбра кога жената взе решение. Обърна се на пети и влезе вътре. След по-малко от минута се появи, побутвайки двете си дъщери към вратата.
— Какво да носим?
— Нищо — отвърна Изабел. Поведе семейство Фридман нагоре по стълбите. Когато се озоваха на безопасно място, в апартамента им, баща ѝ ги отведе в тайната стаичка в задната спалня и затвори вратата.
— Ще отида да доведа семейство Визняк — заяви Изабел. — Още не премествай гардероба обратно на мястото му.
— Те живеят на третия етаж, Изабел. Ти никога няма да…
— Заключи вратата след мен. Не отваряй, освен ако не чуеш моя глас.
— Изабел, не…
Тя вече бе изчезнала, тичайки надолу по стълбите, едва докосвайки перилото в бързината. Когато наближи площадката на третия етаж, чу гласове, идващи отдолу.
Те се качваха по стълбите.
Бе закъсняла. Девойката се сви, скрита от асансьора.
На площадката се появиха двама френски полицаи. По-младият почука два пъти на вратата на семейство Визняк, почака секунда или две и я отвори с крак. Отвътре се чу женски стон.
Изабел се прокрадна по-близо, заслуша се.
— …сте мадам Визняк? — попита полицаят. — Съпругът ви е Емил, а децата са Антон и Елен?
Изабел надникна иззад ъгъла.
Мадам Визняк беше красива жена, с млечнобяла кожа и разкошна коса, която Изабел никога не бе виждала толкова разрошена, като в момента. Носеше дантелен копринен пеньоар, навярно струвал цяло състояние, когато е бил купуван. Малкият ѝ син и дъщеря ѝ, които притискаше към себе си, гледаха уплашено, с широко отворени очи.
— Опаковайте си багажа. Вземете само най-необходимото. Ще бъдете преместени — каза по-възрастният полицай, докато прелистваше списъка с имената.
— Но… съпругът ми е в затвор близо до Питивие. Как ще ни намери?
— След войната вие ще се върнете.
— О. — Мадам Визняк се намръщи и прокара ръка през разбърканата си коса.
— Децата ви са френски граждани, родени във Франция — каза полицаят. — Можете да ги оставите тук. Те не са в моя списък.
Изабел не можеше да остане скрита. Тя се изправи и слезе по стълбите до площадката.
— Аз ще ги взема, Лили — заяви, опитвайки се да говори спокойно.
— Не! — извикаха децата в един глас и се вкопчиха в полите на майка си.
Френските полицаи се извърнаха към нея.
— Как се казвате? — попита единият.