Тя застина. Кое име да каже?
— Росиньол — отвърна накрая, въпреки че с фалшивите ѝ документи за самоличност това бе опасен избор. При все това името Жервез щеше да ги накара да се запитат какво прави в тази сграда почти в три сутринта и си пъха носа в работите на съседите си.
Полицаят погледна списъка и махна с ръка.
— Вървете. Тази вечер не сте моя грижа.
Изабел мина покрай тях и пристъпи до Лили Визняк.
— Аз ще взема децата, мадам.
Лили сякаш не разбираше.
— Мислите, че ще тръгна без тях?
— Мадам, моля ви — замоли се Изабел. — Аз ще се погрижа за тяхната безопасност.
— Безопасност? — намръщи се Лили. — Но ние сме в безопасност с френската полиция. Така ни увериха. А една майка не може да изостави децата си. Някой ден ще разберете. — Извърна се към децата. — Опаковайте някои неща.
Френският полицай, застанал до Изабел, докосна леко ръката ѝ.
— Вървете си — рече той, когато тя се обърна. — Изабел видя предупреждение в очите му, но не знаеше дали иска да я изплаши, или предпази. — Сега.
Изабел нямаше избор. Ако останеше, ако започнеха да я разпитват, рано или късно, името ѝ щеше да бъде съобщено в префектурата на полицията — може би дори на германците. Заради дейността ѝ в нелегалната мрежа по прехвърлянето на хора в Испания през маршрута за бягство, както и заради фалшивите документи, които изготвяше баща ѝ, младото момиче не смееше да привлича внимание. Дори и с безобиден въпрос, като например къде отвеждат съседката ѝ.
Мълчаливо, забила поглед в пода (не смееше да се довери на себе си и да ги погледне), тя мина покрай полицаите и се отправи към стълбите.
Глава 22
След като се върна от апартамента на семейство Визняк, Изабел запали газената лампа и отиде в салона, където намери баща си заспал край масата, отпуснал глава върху твърдото дърво. До него имаше полупразна бутилка коняк, която до неотдавна бе пълна. Тя я взе и я прибра в бюфета, надявайки се, че като е по-далеч от него, до сутринта няма да се сети за нея.
Едва се сдържа да не протегне ръка към баща си, почти погали сивата коса, скриваща лицето му, малката овална плешивина на темето. Копнееше да може да го докосва по този начин, като израз на утеха, обич и разбирателство.
Вместо това отиде в кухнята, където свари един кафеник с горчиво, тъмно, смляно от жълъди кафе и откри малък къшей безвкусен плесенясал хляб — всичко, което парижаните можеха да си позволят. Тя отчупи едно залъче (какво би казала мадам Дюфур за това? Да се храниш, докато вървиш) и бавно задъвка.
— Кафето вони отвратително — промърмори баща ѝ, със замъглени очи, повдигайки глава, когато тя влезе в стаята.
Изабел му подаде чашата.
— На вкус е още по-отвратително.
Тя наля една чаша кафе и на себе си и седна до него. Светлината на лампата задълбочаваше вдлъбнатините и бръчките по лицето му, караше плътта под очите да изглежда восъчна и подпухнала.
Изабел зачака той да каже нещо, но баща ѝ само се взираше в нея. Под изпитателния му поглед тя допи кафето си (трябваше да преглътне сухия отвратителен хляб) и отмести празната чаша. Изабел остана, докато той отново заспа, после отиде в стаята си. Но нямаше начин да заспи. Остана да лежи с часове, потънала в мисли и тревоги. Накрая не издържа. Стана от леглото и се върна в салона.
— Ще изляза да огледам — обяви тя.
— Недей — отвърна баща ѝ, все още отпуснат на стола до масата.
— Няма да направя нищо глупаво.
Тя се върна в спалнята и се преоблече в тънка лятна синя пола и бяла блуза с къси ръкави. Метна син копринен шал върху разрошената си коса, завърза го под брадичката и излезе от апартамента.
На третия етаж видя, че вратата на апартамента на семейство Визняк беше отворена. Надникна вътре.
Стаята беше оплячкосана. Бяха останали само най-големите мебели, а чекмеджетата на черния скрин бяха издърпани. По пода бяха пръснати дрехи и евтини дрънкулки. Тъмните правоъгълници по стените бележеха местата на липсващите картини.
Тя затвори вратата на апартамента. В коридора се спря, за да се окопити, после отвори входната врата на сградата.
Долу по улицата се движеха автобуси, един след друг. През мръсните прозорци на автобусите тя зърна десетки детски лица, притиснали носове към стъклата, а до тях седяха майките им. Странно, но тротоарите бяха безлюдни.
Изабел видя един френски полицай, застанал на ъгъла, и се приближи към него.
— Къде отиват?
— Към колодрума Д’Ивер.
— Спортния стадион? Защо?
— Нямаш работа тук. Върви си или ще те натикам в един автобус и ще свършиш като тях.