На почукването ѝ Рашел открехна вратата и надникна предпазливо. Когато видя кой е на прага, се усмихна и я разтвори широко, позволявайки на слънчевите лъчи да нахлуят в полупразната къща.
— Виан! Софи! Влизайте, влизайте.
Двете момичета се прегърнаха, сякаш са били разделени със седмици, а не от няколко дни. И за двете беше много тежко да не се виждат, докато Софи беше болна. Сара хвана приятелката си за ръката и я поведе към предния двор, където седнаха под ябълковото дърво.
Рашел остави вратата отворена, за да могат да ги чуват. Виан свали от главата си шала на цветя и го пъхна в джоба на ризата.
— Донесох ти нещо.
— Не, Виан. Вече го обсъдихме — поклати глава Рашел. Беше облечена с гащеризон, който бе ушила от стара завеса за баня. Лятната ѝ жилетка — някога бяла, а сега посивяла от многократното пране и прекалено носене — беше метната на облегалката на стола. От мястото си Виан виждаше двата лъча на жълтата звезда, пришита към дрехата.
Виан отиде до кухненския плот и отвори чекмеджето със сребърните прибори. Вътре не бе останало почти нищо — за две години окупация, хората вече не помнеха колко пъти германците бяха ходили от врата на врата, за да „реквизират“ всичко, от което се нуждаеха. Колко често нацистите бяха нахлували в къщите посред нощ, плячкосвайки всичко, което им харесаше? И всичко се товареше на влаковете, заминаващи на изток.
Сега повечето чекмеджета, шкафове и скринове в града бяха празни. На Рашел ѝ бяха останали само няколко вилици, лъжици и един-единствен нож за рязане на хляб. Виан взе ножа и го отнесе на масата. Извади от кошницата хляба и сиренето, разряза ги внимателно наполовина и прибра обратно своя дял в кошницата. Когато вдигна глава, очите на Рашел блестяха от сълзи.
— Искам да ти кажа да не ни даваш. Ти самата се нуждаеш от тази храна.
— Ти също.
— Просто трябва да откъсна проклетата звезда. Тогава поне ще имам право да се редя на опашка за храна, когато все още има нещо останало. — Постоянно имаше нови ограничения за евреите: вече не можеха да притежават велосипеди и бяха прогонени от всички обществени места, с изключение на часовете между три и четири следобед, когато им бе позволено да пазаруват. Дотогава вече нищо не бе останало в магазините.
Виан понечи да отговори, но чу бръмченето на мотоциклет по шосето. Позна звука и отиде до отворената врата.
Рашел се промуши до нея.
— Какво прави той тук?
— Ще разбера — каза Виан.
— Идвам с теб.
Виан прекоси овощната градина, мина покрай колибрито, жужащо над розите, и се запъти към портата. Отвори я и пристъпи на пътя, следвана по петите от Рашел. Зад тях портата изщрака леко, като прекършена кост.
— Дами — рече Бек, свали фуражката и я пъхна под мишницата. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да ви кажа нещо, мадам Мориак. — Той натърти леко на ви. Прозвуча, сякаш двамата споделяха някакви тайни.
— О? И какво е то, хер капитан? — попита Виан.
Той се огледа наляво и надясно и се наклони леко към Виан.
— Мадам Дьо Шамплен не бива да си е у дома утре сутринта — рече тихо.
Виан реши, че може би той не се е изразил правилно.
— Пардон?
— Мадам Дьо Шамплен не бива да си е у дома утре сутринта — повтори капитанът.
— Двамата със съпруга ми сме собственици на къщата — заговори Рашел. — Защо трябва да я напусна?
— Няма да има значение кой е собственик на къщата. Не и утре.
— Децата ми… — подхвана Рашел.
Бек най-после погледна към Рашел.
— Вашите деца не ни интересуват. Те са родени във Франция. Те не са в списъка.
Списък.
Думата, от която се страхуваше.
— Защо ни го казвате? — попита Виан тихо.
— Казвам ви го, защото, ако тя бъде тук утре, вдругиден няма да е.
— Но…
— Ако тя беше моя приятелка, щях да намеря начин да я скрия за един ден.
— Само за един ден? — попита Виан, докато се взираше изпитателно в него.
— Това е всичко, което дойдох да ви кажа, дами, и не би трябвало да го правя. Аз ще бъда… наказан, ако това се разчуе. Моля ви, ако по-късно ви разпитат за това, не споменавайте за посещението ми. — Тракна със събрани токове, обърна се и се отдалечи.
Рашел погледна Виан. Двете бяха чули слуховете за масови арести в Париж — жени и деца били депортирани — но никой не им вярваше. Как биха могли? Твърденията бяха налудничави, невъзможни — десетки хиляди хора да бъдат отведени от домовете им посред нощ от френската полиция. При това всички наведнъж? Това не можеше да е истина.
— Вярваш ли му?
Виан се замисли над въпроса.